— Не!
„Впрочем, да, така е по-добре — констатира онзи облекчен, — да не дадем повод за някакви съмнения; може да ти навреди на делото“, а тя, за да не бъде само с „да“ и „не“, тия едносрични отговори по телефона винаги звучат подозрително, разнообразява малко асортимента:
— Така.
„Да не идвам, нали?“ — Глупакът отсреща е толкова щастлив от нейното мъдро решение, че решава да изпита отново удоволствието от потвърждаването на известието за него, а тя вече почти истерично му виква:
— Да.
„След делото ще дойдеш «там», нали?“ — намеква онзи за тайния им терен, а тя му казва самата истина:
— Не мога.
„Защо? Искам веднага да се видим! Да разкажеш за делото!“ — настоява глупакът, а тя отново се ядосва, но и съобразява, че след толкова много „да“ и „не“ вече е време да създаде и някакво алиби и казва едно дълго изречение, от което онзи, ако има поне два грама ум, трябва да разбере, че разговорът вече я поставя в затруднено положение:
— Не мога да дойда на тази пресконференция. „Добре де, не можеш ли да дойдеш поне за малко?“ — настоява кореспондентът отсреща, а на нея, понеже вече е въвела темата за пресконференцията, й е сравнително по-лесно да повтори с едва сдържана досада:
— Е не мога — — И за да придаде по-голяма убедителност на версията си, добавя едно изречение без никаква връзка с разговора, но помагащо на алибито: — Да иде някой друг от отдела.
Онзи съвършен тъпак не разбира смисъла на последния й ход и иска да е наясно:
„Това за отдела го каза само така, за заблуда на шпионажа, нали?“
— Да! — казва тя колкото може по-спокойно, но аз вече я усещам как страшно кипи отвътре, изведнъж ми хрумва, че онзи там всъщност работи за мен, без да знае, и като опъва все по-яко нервите на газелата, я прекарва все по-близо и във все по-желана от мен форма към поляната на важната ни среща.
„Значи за днес категорично — не?“
— Да.
„Поне довечера за малко?“
— Не.
„А кога ще те видя?“ — онзи го казва така сърцераздирателно, че моята патка сигурно вече е на седмото небе — виж колко я обича той!...
— Утре! — виква тя, почти задъхана от щастие. „Значи утре идваш направо «там»?“ — иска да се осигури онзи, а тя, оглупяла от щастие, повтаря до забрава:
— Да. да...
„Ще останеш цял ден при мен...“
— Да.
„Не можеш ли да преспиш?“
— Не. — Тя очевидно решава, че най-сетне трябва да се сложи край на тоя разговор, и въпреки че на устата й е да каже „Целувам те“, успява да се овладее и произнася едно доста добре маскирано като делово и служебно: — Дочуване.
Да, точно или поне почти така щеше да протече разговорът им, ако тя беше вдигнала слушалката.
А аз, подпрял се на рамката на вратата, с другарско участие щях да се мъча да й помогна:
— Ама стига с тия пресконференции и материали бе, мила! Забравяш, че след по-малко от час си вече свободна!...
— И какво според теб трябваше да говоря, след като наистина ме викат на пресконференция? — щеше да каже тя умерено-предизвикателно, дори студено, залавяйки се да възстанови маникюра си.
— Ами според мен трябваше да кажеш на тая пресконференция: „Гадже, не мога да дойда в квартирата ти, защото след малко се развеждам и провеждам с бащата на детето ни делови разговор.“
— А, ти се сещаш, че имаш и дете?
Моята Ани може да е много интелигентна, но и тя като останалите три милиарда от представителките на пола си притежава чудесния навик внезапно да изостави основната тема на спора и да се отплесне по някоя случайно изтървана дума, издигайки кавгата на още по-махаленско равнище, при това равнището е толкова по-махаленско, колкото по-незначителен като стойност за нашите взаимоотношения е поводът за отклонението. Обикновено в такива случаи аз се изключвам от спора и я оставям да си говори сама — впрочем нещо, което на нея като че никога не й омръзва. Вие виждали ли сте мъж от махалата, който след замлъкване на опонента си да продължава да дискутира с него? В най-лошия случай ще му тегли една майна и ще иде в кварталната кръчма да изпие две гроздови. А ако и опонентът му реши да направи същото, току-виж, че се събрали в кръчмата на една маса (нали всички други в тоя късен час са вече заети), и нищо чудно останалите две-три гроздови да бъдат изпити с обща салатка. Винаги съм се удивлявал на тая неизчерпаема енергия на слабия пол за кавга. Аз мога да припадна от изтощение само да слушам една жена, изпаднала в подобен подем на духа, а на нея сякаш някаква тайнствена сила й инжектира все нови и нови мощности. Да, ония през Средновековието, дето са горели жени на кладите, смятайки, че в тях се е вселил неизтощимият в злите дела сатана, не ще да са били съвсем прости. Аз съм заклет атеист и в Бог не вярвам, но що се отнася до връзките с нечистата сила, съм твърдо убеден, че на жените не им е съвсем чиста работата.