— Хм!... — ще каже тя замислено, явно колебаейки се какъв тон да избере — нещо, което само по себе си вече ще означава, че не е безразлична към това, което ще каже. — Току-виж си успял да ме убедиш, че разводът ти причинява страдание!...
Ще бъде най-голямата глупост, ако точно сега се поддам на нейното омекване. От бой, в който и на двамата участвуващи им се подгъват коленете, не излиза нищо. Поне единият трябва да е прав и да нанася удари. В момента правият съм аз и по старото боксьорско правило противникът трябва да бъде атакуван най-масирано, когато е най-зашеметен. Дали разводът ми причинява страдание? О!
— Напротив! Изпълва ме с оптимизъм и със златни надежди за бъдещето. Просто изгарям от нетърпение да започна живота си отново, както се казва в книгите. -Отгледал съм си детето, изградил съм си кариерата, оттук нататък — дръж се, живот! Долче вита, както се казва на един европейски език. Ще чакам да се появи внучката първокурсничка. Или второкурсничка беше? О, да, разбира се, второкурсничките са по за предпочитане, те са вече по-наясно с някои положения в човешките взаимоотношения... След това — папането на паричките, ритникът и старческият дом, където с теб ще се срещнем отново, за да затворим кръга на нашата щастлива трагикомедия. Нали и в литературата е така — трябва накрая да се затвори кръгът. За предпочитане е хепиенд, за да звучи оптимистично. Хепиендът в случая се проявява под формата на табланет, който ние с теб ще си играем, ще си играем, ще си играем до забрава... Е, пред такава перспектива как да не си изпълнен със златни надежди за бъдещето?
Не излезе, както го мислех, май няколко пъти, вместо да нанасям удари, аз прикляквах и се заглеждах в очите на противника, за да видя като как се отразявам там. Изглежда, не съм се отразил много бабаитски, защото ето че той ме пита почти с участие:
— Тогава защо толкова ентусиазирано се развеждаш? Май сега е моментът да се изправя стабилно на крака:
— Мисля, че ти поиска този развод. При това съвсем внезапно.
Изведнъж моят партньор така ще свали гарда си, че аз ще се почувствувам в по-глупаво положение, отколкото самият той:
— Да... Но все пак... Допусках известна съпротива от твоя страна.
Съпротива ли? Къде, в семейството? Мисля, че на крепостния селянин Рудолф му е било в известна степен по-лесно да престъпи разпорежданията на своя феодал относно продажбата на собственоръчно отгледаното си прасе и да наруши добре тренираната си автоцензура, казвайки на същия тоя феодал някои не дотам приятни нему истини, отколкото ми е било на мен да ти се съпротивлявам на теб и да ти казвам истината за далеч по-маловажни от едно прасе неща. Само глупавият мъж поема ръкавицата, която всяка съпруга хвърля още в началото на брачния живот, и започва с истински ентусиазъм най-безсмислената борба за укротяване на опърничавата. От такъв мъж няма да излезе нищо в професионалната му сфера, защото всичките му сили — духовни и физически — ще бъдат включени и напразно изразходвани в тази борба, чийто единствен смисъл в края на краищата е първо професионалното, след това личностното, а накрая и физическото му ликвидиране. От такъв мъж не може да излезе дори и един що-годе нормален любовник, защото какъв любовник може да бъде един човек, когото собствената му съпруга години и десетилетия наред методично и неотстъпно превръща в женомразец? У такъв мъж по-скоро могат да се развият обратни наклонности... С две думи, от такъв мъж не става нищо. Да не би Сократ и другите знаменити мъже след него, които са имали зли жени, да са се борили с тях? Сметката е проста-ако се бяха борили, нямаше въобще да говорим за тях, просто защото нямаше да имат възможност да станат Сократ и другите знаменити мъже след него. Лесно ли му е било на един от тях — Наполеон Бонапарт — да стигне до прозрението:
„Напуснала ви е една жена? Вие сте удържали една победа.“ Главата си режа, че е имал щастието да формулира тая максима още в твърде ранна възраст. Иначе да е оставил костите си някъде по бойните поля на Франция или Италия най-много като отдельонен командир...
Сега обаче, понеже жена ми така доверчиво ще свали гарда, не трябва да я измъчвам с чак такива крайни разсъждения, поради което се налага да положа усилия да синтезирам поуката в една по-кратка мисъл:
— Мила моя, нима не си се убедила досега, че от казване на някаква истина и от оказване на съпротива в семейството човек не може да се надява на нищо добро?