— Моля? — едва чувам пресъхналия си глас, сигурно-имам много уплашен вид, та тя в първия момент се сепва:
— Нищо. — Но след това набира малко кураж. — Искам да кажа, че преди малко сбърках...
— Не е важно, че си сбъркала! — тръсвам предизвикателно, за да прикрия уплахата си. — По-важно е какво си искала да кажеш!
Да, вече наближава да си каже всичко, ето че постепенно я обхваща някакво мрачно вдъхновение:
— Исках да кажа, че убиваш не само с думи! — изтърсва тя, а аз усещам как краката ми се подкосяват, защото не съм допускал, че ще хвърли обвинението си толкова бързо и така директно.
— Така ли? А и с какво? — сякаш чувам гласа си да идва от другаде и думите си — произнесени от чужд човек.
— А й със... скалпела.
Сега най-важно е да запазя самообладание. Вече няма съмнение, че е станало най-лошото, онова, от което най-много съм се страхувал. Очевидно тя е влязла в дирите на историята с Неда.
— Интересно! — чувам-отново собствения си глас и се изненадвам, че звучи почти самоуверено.
— Какво му е толкова интересното? — пита тя, очевидно абсолютно уверена в победата си, а аз, изведнъж осъзнал, че всъщност през цялото време именно към това съм се стремял — да я изкарам от равновесие, за да науча какво в края на краищата знае и какво не, — решавам, че вече е крайно време да поема юздите в ръцете си. Точно сега не трябва да й позволявам да води нещата, може изведнъж да блокира.
— Ами интересното е, че още не си ме дала на прокурора — след което доста у мело се правя и на почти гневен: — Ти знаеш ли какво означава подобно обвинение?
Тук Ани започва вече да трепери, а очите й стават като на луда. Такава съм я виждал не повече от един-два пъти в живота си. Слава богу, че поне истерията в това състояние е тиха. Сега вече ще каже всичко, а аз трябва да запазя пълно спокойствие:
— Знам... Знам. — изхриптява тя задавено и се срива на леглото. — Вече двайсет години се уча да го знам. , Всеки ден... Всеки час. Всеки миг. Наяве и насън... Благодарение на теб... И на твоя скалпел...
Това обаче е толкова неочаквано-и зашеметяващо, че трябва да положа усилия, за да не издам истинската си реакция. Никаква Неда, значи през цялото време е ставало дума за съвсем друго нещо! В известен смисъл не по-малко съдбовно от смъртта на Неда, разбира се, защото то лиши Ани от възможността да стане майка, но все пак нещо, което така или иначе вече сме изяснили помежду си.
Хиляди пъти сме говорили за това, но така дерайлирала като че не е била никога.
ОЩЕ НЕ БЯХМЕ СЕ ОЖЕНИЛИ, бяхме в четвърти курс. Един ден тя нахълта в мазето, в което живеех, и ми тикна в ръцете един огромен букет. Помислих да не би да имам рожден ден, винаги го забравях, защото никой никога не ми го е празнувал, но преди още да се сетя, че не е за това, Ани каза в своя заповеднически стил:
— Поднеси ми тоя букет, целуни ме и — ми кажи, че много ме обичаш!
Веднага помислих да не би тя да има рожден ден, но не, бяхме го отпразнували преди няколко месеца. Не беше и сесия, да речеш, че е взела някой тежък изпит... След време, когато поопознах характера й по-добре, подобна ситуация не би ме затруднила, просто бих взел букета и бих й го подал с думите: „Поднасям ти го, целувам те и ти казвам, че много те обичам.“ Но тогава все още бях в периода, когато реагирах на всичко адекватно не според нейната, а според моята логика, ето защо запитах най-чистосърдечно:
— Какъв е поводът?
Един от най-сигурните начини да предизвикаш гнева на Ани е като нарушиш онзи ред на протичане на дадена ситуация, който тя си е определила предварително — типично качество на момиченце, израснало и разглезено в съвременно професорско семейство: с цигулката, на която малката принцеса е трябвало ежедневно да свири, със стихчетата, в които са намерили реализация повече графоманските наклонности на майка й, отколкото нейните лични, със задължителните всеобщи и шумни възторзи на близки, приятели и случайни гости, в смисъл, че такава красива, умна и талантлива малка принцеса те досега не са виждали, после с гибелната болна амбиция тя да бъде непременно най-първа сред най-първите ученици в класа, в училището и ако е възможно, в района. Тия неща ги научавах по-късно, едно по едно, и те доста ми помогнаха в продължителните и изтощителни старания през годините да нагодя характера и стереотипа си спрямо особения, най-меко казано, релеф на нейния характер и стереотип. (Нали и моят професор някога ме поучаваше: ако искаш характерът на някой човек да ти стане поносим, нагоди своя към неговия, той няма да си го промени никога.)