— Ние се женим! — Последваха бурни ръкопляскания и викове „Браво“, които изведнъж се превърнаха в едно общо скандиране: „Гор-чи-во, гор-чи-во...“ Колко му е да създадеш атракция на пияната публика в бара. А след като под новите аплодисменти се целунахме, Ани извика: — Менделсон!
Оркестърът веднага засвири сватбения марш, публиката запя, а Ани се намери в ръцете ми, от които благоволи да слезе чак след половин час, когато ни арестуваха. Триумфално изпратени от Публиката в бара, по улиците на нощна София ние се оказахме още по-подозрителни, отколкото на отиване, и с пълно основание — да носиш някого на ръце посред нощ е съвсем резонен повод за любопитство, загриженост или пък за минаване на другия тротоар. Тогава за първи път разбрах, че има и хора, които гледат да стоят по-надалеч от всичко, излизащо от нормалните рамки на протичане на обществения ред. Защото един скандал, сбиване, нападение, раняване или смърт на човек, катастрофа, кражба — това са все неща, на които елементарният обществен и човешки дълг те прави съпричастен, ако се случиш на местопроизшествието, и освен че трябва да се притечеш на помощ, си длъжен в много от случаите да се ангажираш и като свидетел, а това освен опасност от пострадване на място може да ти доведе и години наред разкарване по съдебните зали, влизане в неочаквани и нежелани за теб взаимоотношения с двете заинтересувани страни, въобще куп неприятности... Да, имаше хора, които, щом ни видеха, гледаха да се ометат. Едни го правеха с известно притеснение, мъчейки се да дадат вид, че пътят им наистина не е към нас, както беше допреди пет секунди, а ей натам, към Градската градина или даже още по-добре към Археологическия музей и оттам към ларгото на ЦУМ, където сега, в два и половина през нощта, има за свършване една много важна работа... Други обаче въобще не си и правеха труд да придадат на бягството си някаква благовидност, а чисто и просто за броени секунди изчезваха от лицето на нощната софийска, плътно облицована с камък земя. Как успяваха да пропаднат вдън земя през толкова много павета, базалт-и асфалт, не ми беше ясно, но го правеха с похват на тренирани хора. Когато за първи път стъпих в столицата, тя ме респектираше и радваше, потискаше и въодушевяваше, сега за първи път ме уплаши. Мисля, че в селото на нашето сиропиталище никой няма да се скрие зад първия плет, ако среднощ срещне човек, който да носи друг човек на ръце.
Както и да е, проблемите ни дойдоха не от тези, които гледаха да бъдат по-далеч от нас, а от онези, които искаха да ни помогнат. След като няколко коли спираха край нас и аз трябваше да отказвам предложения за помощ, обяснявайки, че на момичето му няма нищо, при Народния театър до нас спря една дежурна милиционерска кола, от която излязоха двама старшини.
— Какво му е на момичето? — попита единият старшина отдалече, а Ани, без да види, че са милиционери, тъй като и бяха в гръб, и понеже алкохолът изведнъж я бе хванал много силно, започна истерично да крещи:
— Умира-а-ам! Умира-а-ам!... Помо-о-ощ!. — . Докато й обясня какво става, милиционерите дотичаха. Окуражена от тяхното присъствие, се приближи и някаква компания от пет-шест души, а Ани продължаваше да рита и да маха с ръце във въздуха, крещейки още по-силно:
— Умирам от любо-о-о-в! Умирам от любо-о-о-в! — Компанията се разсмя, а милиционерите се ядосаха, защото помислиха, че сме решили да им правим плоски пиянски среднощни номера. Съвсем пияна, Ани продължи да се лигави и в колата, но те вече не й обръщаха внимание. явно бяха свикнали с подобни изпълнения. Изгубила контрол над реакциите си, тя се бе оставила изцяло във властта на оная малка професорска госпожичка, която може да прави околните на маймуни и на която всичко е простено, защото каквото и да направи, публиката трябва да й ръкопляска, да цъка с език и непрекъснато да повтаря, че от нея няма по-красива, по-умна и по-талантлива. В бара успя отчасти да го постигне по обясними причини, пред катаджиите не успя по още по-обясними, а когато в управлението заяви на дежурния майор, че трябва да застане мирно и да ни козирува, защото ние се женим, и когато тя го нарече простак, понеже той не пожела да го направи, й се наложи — може би за първи път в живота й — да разбере, че за обществото извън професорското семейство тя не е никаква принцеса, а най-обикновена хлапачка, която колкото по-лошо се държи с майора (защото тя продължи да го нагрубява), толкова повече увеличава риска да разбере това по максимално неприятен начин.
Пак добре, че майорът излезе разбран човек. Вероятно изигра известна роля и фактът, че аз не бях пиян и му обясних всичко. Можеше да прекараме нощта в управлението и на сутринта да ни прочетат по бързата процедура по една присъда за дребно хулиганство и за обида на длъжностно лице... Обадиха се на професора и когато той пристигна, тя още не беше изтрезняла. Заяви му, че сме попаднали в плен на едно вражеско племе, което не ни позволява да се оженим и се готви да ни изяде, след което професорът й отпра такъв шамар, какъвто никога не бих очаквал от кротък и безличен човек като него. Всъщност този шамар я и спаси, защото търпението на майора беше вече на изчерпване. Скочих да я защитя, но видях, че професорът е по-уплашен от самата нея. Не знам дали уплахата му се е дължала повече на тревога за състоянието на дъщеря му или на мисълта за това, което го очаква вкъщи, когато професоршата разбере, че вместо да защити детето от „тия грубияни“, той си е позволил да я удари. —