— Не я подценявай толкова — усмихна се тя снизходително. — Когато се е омъжила за баща ми, е била две години по-малка от мен. Само че десет години не е могла да забременее. На нея всичко и е ясно.
— Тогава тя не би трябвало да позволи ти да се подложиш на такъв риск — За теб един аборт може да се окаже фатален. — Изведнъж се въодушевих: — Аз ще говоря с нея!
— Забранявам ти! — озъби се тя яростно. — Моят живот си е моя работа! Иначе няма да ме видиш повече!
— Но ти носиш мое дете — опитах се да й припомня, обаче и това не помогна.
— Ха! А откъде си сигурен, че е твое? — извика тя, почти успешно придавайки на гласа си нагъл тон, и макар да знаех, че го каза, за да ме ядоса, изпитах неудържимо желание да я перна през устата, които само един ден преди това ми приписваха чудовищната вина, че едва ли не съм си го помислил.
Тогава, вместо да я перна, за първи път реших да й покажа, че селото не е без кучета и че аз не съм нито професорът, нито професоршата, нито майорът, та да ме прави на маймуна.
— Всъщност, да — повече констатирах за себе си, отколкото казах на нея. — Аз винаги съм те пазил добре, още вчера ти го казах. И бих искал, ако се ожениш някога за мен, да ми родиш мое дете.
Дали тя разбра моя ход или не, не знам, но се хвърли панически върху мен, повтаряйки разплакана:
— Не! Твое е, твое е, твое е!.. — Прегърнах я и я погалих, за да й дам да разбере, че й вярвам, защото наистина й вярвах, а тя продължаваше да хълца. — Наистина... Като размислих... До вчера, дето се вика, бях дете, .. Едва се измъкнах малко от тях.. И веднага пак... Ще стана роб на едно... Което сигурно ще обичам много, но аз точно от това се и страхувам.. Никога ли няма да имам свой живот... Да правя каквото си искам.. — Изведнъж в някакъв внезапен и мимолетен изблик на жертвоготовност, която след това би ми натяквала цял живот, каза, като заплака силно: — Но ако ти ми заповядаш, ще го родя. — И веднага, усетила, че е прекалила, посегна и към ръчката за заден ход. — Въпреки че...
Кюртирах я сам в един от кабинетите на академията, докато сестрата и докторът бяха на митинг против американската агресия във Виетнам. По онова време абортите бяха забранени, а докато успея да изработя на Сточна гара четиристотин лева, за да й го направи някой незаконно, тя сигурно щеше да влезе в третия или четвъртия месец... Преди това опитахме с нашия асистент по гинекология, ни аборти... За да се справи по-успешно с това, с което аз, самонадеяният и отчаян студент третокурсник, не можах да се справя както трябва... — Усещам как нервите ми започват да не издържат и за да не избухна съвсем, отварям клапата, вдигайки само един тон. — Разкайвам се за хиляден път и за хиляден път те моля да ми простиш, че се съгласих да убием нашето първо и единствено дете... Това достатъчно ли е?
— Достатъчно е! — отвръща тя със сдържана, но нескривана ненавист. — За тебе!... А за една майка, на която са убили детето, или за жена, на която са отнели възможността да стане майка, Господ още не е измислил нещо, което да бъде достатъчно...
— Ако моето самоубийство би могло да изкупи нашата вина, не бих се поколебал нито секунда, уверявам те! — тръсвам през зъби, така съм кипнал, че гледам на заричането си почти сериозно, но на нея това, естествено, не й стига, очевидно смята, че ако ще се самоубивам, трябва да го правя не по взаимна заслуга:
— Когато говориш за вината, много те моля, не употребявай множествено число.
Тъй като въпросът за моята лична вина сме го дискутирали, както вече казах, многократно и донякъде сме го изяснили (естествено, в смисъл че цялата вина е моя), решавам, че най-сетне е време да й припомня някои неща от близката предистория на самото убиване на детето:
— Извинявай... Просто забравих, че не ние, а само аз съм искал тогава тоя аборт... Че съм настоявал за него, воден също така от своя егоизъм, от нелюбовта си към теб и подтикван от своята безотговорност — моите основни качества, доказвани непрекъснато през целия ни следващ двайсет и няколко годишен съвместен живот. Добре ли съм запомнил?
— Не! — влиза в моя тон тя. — Пропусна да кажеш, че аз съм настоявала не по-малко от теб, защото още не ми се е искало да ставам майка... Защото още съм се чувствувала малка пикла, на която повече й е харесвало да танцува туист и шейк, отколкото да пере надрисканите гащички на някакво си неочаквано и нахално втурнало се в живота ни малко идиотче... А аз добре ли си спомням?
Опитът на Ани да отрече чрез саркастичната си тирада всичко онова, което изреди в съдържанието й, е толкова неочакван и шокиращ, че едва ли ще мога да разбера веднага как трябва да тълкувам всичко, което съм чул. Досега винаги сме спорили за причините на грешката в моята хирургическа намеса и деликатно бяхме заобикаляли първопричината за нещастието. Всъщност трябва да кажа, че деликатността я проявявах аз, защото, разбирайки напълно болката й, не исках да прибавям към нейните въглени още един — тоя за собствената й вина. Смятах за достатъчно и това, че той непрекъснато прогаря кошмара на дните и нощите й... А сега изведнъж се оказва, че едва ли не деликатният измежду нас е била тя и само от едната си човещина към едната ми вина не е прибавяла и другата. Е, да, но човещината е до време, поне моята.