— Пропусна нещо много съществено — чувам се да казвам сухо.
— Така ли? — Тя е все така настръхнала, значи трябва да продължавам.
— Забрави да си припомниш, че на тези твои думи има и свидетели.
— Нима? — почти виква тя. искрено възмутена. — На свидетели, които си спомнят неща, дето нито са ги чули, нито са ги видели, знаеш ли как им викат в съда?
Усещам как желанието ми отпреди малко да й припомня ако не нашите диалози в мазето, то поне разговора с асистента постепенно се изпарява. Дори като че въобще загубвам всякакво желание за спор с нея. Това състояние ми е познато — аз се мобилизирам и понякога воювам за много по-дребни неща, докато очевидната абсурдност на едно такова обвинение може изведнъж да ме докара в състояние почти на апатия. Затова не ми остава нищо друго, освен да запаля една цигара и поглеждайки безразлично часовника, който все така бясно препуска към предстоящата развръзка, да кажа почти приятелски:
— По повдигнатия въпрос, мила моя, нашият съд е вътре в нас... А там, знаеш много добре, лъжесвидетели няма.
Но както съм се убеждавал много пъти, моят пацифизъм не притежава никаква причинно-следствена активност по отношение на активността на нейното лично участие в спора.
— Да! — казва тя не по-малко решително, отколкото озлобено. — Знам много добре: там лъжесвидетели няма. По тоя случай бих могла да ти задам няколко въпроса, които парят на езика ми от известно време.
— Моля — казвам подчертано индиферентно, а изведнъж забелязвам, че в очите й гори нещо от оня ужас и от онази мрачна решителност, с които ми викаше насън „Убиец!“. Сигурно ще трябва да го отдам на факта, че така болезнено задълбахме по най-болната ни тема.
— Не бъди толкова самонадеян! — казва тя с нещо като опит за красива усмивка, не по-малко мрачна. — Ще те затруднят.
— Едва ли! — отвръщам подчертано безгрижно, може би трябва да се позабавлявам малко, за да си възвърна добрия тонус, нещо ме кара все пак да мисля, че тя ми готви някаква клопка. — Ако пък чак толкова ме затруднят, ще ми помогнеш. Винаги си го правила с охота. Една от най-симпатичните ти черти е, че обичаш да отговаряш вместо мен на зададените ми от самата теб въпроси. Аванти!
Тя също запалва цигара, дръпва няколко пъти (паузата вероятно ще има за задача да откаже психически натиск върху мен) и казва бавно, с равен тон, под чиято само привидно спокойна повърхност би трябвало да се досетя сам, че се заражда тайфун поне от тихоокеански тип.
— Предупреждавам те, че този път въпросите са много страшни и с още по-страшни последици... — След това предварително лаконично метеороложко предупреждение за зараждането на тайфуна следва и едно малко лирично отклонение, за да се подчертае чисто човешкият момент в наближаващата тихоокеанска трагедия. — Напоследък само това се питам — да ти ги задам или не...
— Моля ти се! — почти изкрещявам от радиорубката на моя застрашен кораб. — Изгарям от нетърпение! Казвай за какво се касае! Конкретни данни!
— Данните са налице и се касае за престъпление! — казва тя, без да скрива, че моето предизвикателно държане я облекчава. — Държиш ли все още да ги чуеш?
— Даже настоявам! — чувам като чужд собствения си глас, защото едва сега изведнъж разбирам, че нашият разговор вече не се води за нейния аборт. И за да си дам сам кураж, повтарям още веднъж: — Да, настоявам!
— Страхувам се, че ще съжаляваш — заплашва ме тя с все същия равен тон, от което убеждението ми, че се касае наистина за сериозна схватка с океана, се затвърждава.
Следователно — колкото може по-несериозно:
— На моите години едно съжаляване повече или по-малко не е от особено значение.
— Вероятно ще бъде от значение за начина, по който може би ще ти се наложи да прекараш голяма част от оставащите ти години — казва тя все така равно и сериозно, не показвайки никакви признаци на влияние от моя стил на реагиране.
Независимо от това аз съм длъжен да продължа по същия начин, чувал съм, че колкото повече се разразява тайфунът, толкова повече моряците се мъчат да се правят на непукисти, явно с примитивния си, но верен инстинкт на деца на природата те са установили много важното правило, че първата предпоставка за победа над нещо сериозно е да му покажеш (или да се опиташ да внушиш поне на себе си), че не го взимаш чак толкова надълбоко.