— Казах ти — отвръщам почти весело... — От старческия дом не се боя. Особено пък ако бъда сигурен, че там няма да се направиш, че не ме познаваш.
— Разбираш много добре, че говоря не за старческия дом — казва Ани тихо.
Може би правя грешка, но решавам внезапно да й задам точен и сериозен въпрос:
— А за кой?
— За един друг, в който се отива за предумишлено убийство.
Така. Значи все пак ще си дойдем на темата за нощните й кошмари. За втори път си казвам, че всъщност нали това е и целта на занятието, следователно няма от какво да се стряскам, каквото има за казване, трябва да се каже. Но аз съм длъжен да бъда на равнище и доколкото позволяват обстоятелствата — в максимално активна позиция. Нали ще натискам спусъка! Тогава да й помогна:
— За предумишлено убийство се отива в затвора. А аз мисля, че подобни заслуги нямам. Поне засега.
— Това ще стане ясно от отговорите на въпросите, които ще ти задам — казва тя със спокойната увереност на човек, който вече е натиснал спусъка и сега само преобръща, вече без никакъв хъс, оттук-оттам трупа на убитото животно, за да се убеди в смисъла на голямата гонитба. — Ако, разбира се, държиш да ги чуеш.
Но понеже нямам никакви основания да се смятам за убито животно, аз ще изскоча на поляната:
— Моля. Слушам с интерес.
Тогава Ани ще угаси бавно цигарата си в пепелника, ще оправи с несъзнателно движение косата си и ще отправи спокойно двуцевката на хубавите си очи към челото ми:
— Каква е съдбата на момичето, с което ти ходеше, преди внезапно да се ожениш за мен?
— Убих го — бих отвърнал на подобен въпрос на следователя, след което с две думи ще му отговоря как и той сигурно ще ми признае много сериозни смекчаващи вината обстоятелства. Но сега на поляната, само на разкрач от мен, ще стои една жена, която е запънала срещу ми пушка. Не иде да си признавам.
Та значи така. Все пак — Неда.
ТРЕТА ГЛАВА
НЕДА ВЛЕЗЕ В МОЯ ЖИВОТ по абсурдната логика на правилото, че най-често най-съдбовните неща в живота на човека се явяват резултат на съвсем случайно стечение на още по-случайни обстоятелства. Лошото е, че пак по абсурдната логика на някакво още по-идиотско правило тя излезе от него и въобще от живота в резултат на обстоятелства, за които аз нося най-тежка вина, но които тя за разлика от Ани сигурно би ми простила. Защото не може да не е разбрала, че я убивам именно защото много я обичам. Истинските жени прощават тия неща на мъжете, а в ред отношения Неда беше много по-голяма жена от Ани.
Целият първи курс в академията ми мина като насън. Казах, че природата хитро ми бе дала възможност, преди да опозная Ева, да опитам от ябълката на познанието. Каква ти ябълка — сигурно съм приличал на настръхнал таралеж, който е надянал на всеки от бодлите си по една ябълка — толкова много неща наведнъж трябваше да възприемам. Мозъкът ми е бил като един мощен приемник, който безразборно гълта сигнали едновременно в страшно широк диапазон. Повечето от тия сигнали нямах време да обработвам и асимилирам, затова съзнанието ми само ги е регистрирало, консумирало и хвърляло ненаситно назад, в складовите помещения на личната ми сточна гара, където по-късно при подходящ случай и благоприятни обстоятелства е извършвало постепенно тяхното пренареждане, класифициране, описване, идентифициране и въобще подготовка за рационално използуване по местоназначение и за определена цел. За момичета не мислех, едно, защото за човек с моя беден сирашки жизнен опит набирането на другите впечатления и познания е било по-важно и необходимо, и друго, защото пак поради същата причина аз не знаех какво трябва да говориш с едно момиче, с което ходиш. Когато съм си мислел затова още в пансиона, винаги съм смятал, че с момиче се говорят някакви по-особени неща, които аз обаче не знам. Няколкото момчета от гимназията, които се славеха като любовници, защото се знаеше, че бягат и се срещат тайно с момичета от селото, в моите очи притежаваха особен ореол на хора, знаещи тайни, непостижими за нас, простосмъртните, за които женската част на света беше достъпна само във формата на красавиците от снимките, с които ни снабдяваше куцият Михаил. Същият невежа си бях останал по тоя въпрос и в казармата, където от мечти за далечни пътешествия и после от мъка, че се разминах с тях, не ми остана време, нито кураж да поканя някоя туземна девойка на кино или да я изведа в ливадите извън града, както-правеха повечето от наборите. Колчем си помислях на някоя моряшка забава да поканя момиче да танцуваме, ме спираха две неща. Първо, че не знаех да танцувам, защото в сиропиталището се бяха научили само тия, които бягаха и ходеха на забавите в селското читалище, и второ, защото докато танцуваме или пък просто говорим за нещо, тя непременно щеше да ме попита откъде съм, а може би и какво работят родителите ми (мислех, че всяко момиче се интересува първо от тия неща, за да знае с какъв човек си има работа), тогава какво щях да отговоря? И преди още да се стигне до ония специални неща от разговора на едно момче и едно момиче, които ми се струваше, че непременно съществуват, но аз не ги знам, този разговор щеше да приключи по най-унизителен за мен начин. Защо тогава въобще да го започвам.