Когато през септември събрах парите за предплата, трябваше веднага да замина с курса си на есенна бригада, а като се върнахме, единственото, което намерих, беше-едно мизерно мазе в някакъв стар блок зад Университета, близо до Докторската градина. Дебелата и мазна хазяйка ми предложи и второто легло в една от стаите си, пълни със студенти, но като си представих как ще върви с парцала след мен в кухнята и ще ме кара да избърсвам веднага всяка капка вода, паднала на пода от мен, как при всяко влизане и излизане ще надзърта, за да проконтролира да не би с мен да влезе или излезе от скъпоценния й апартамент и някое „външно лице“, нещо, за което ме предупреди още в началото на разговора ни (още повече че ако беше за съжителство с друг човек, аз си имах осигурено общежитие), предпочетох мазето. То се намираше в общ бетонен коридор, отляво и отдясно на който бяха наредени още пет-шест врати на подобни душегубки, които носеха на собствениците си по петдесет-шейсет лева месечно. Ние, естествено, се подписвахме на квитанции за десет лева, защото заради приходите си от нас същите тия собственици плащаха на райсъвета процентен данък. Комплексът от душегубки се обслужваше от една чешма в коридора, под която с обединените си финансови усилия групата хазяи наемодатели бяха закупили от-вторични суровини и поставили една много стара и ръждива чугунена мивка. С общите си усилия те бяха оборудвали и нещо като клозет със също такова допотопно чугунено клекало, който ние поддържахме по график.
НАЙ-СЕТНЕ ИМАХ НЕЩО КАТО СВОЙ ДОМ — колкото и мизерното ми мазенце да се разминаваше с елементарните характеристики на това понятие. Впрочем сега смятам, че се е разминавало. Щом като бях щастлив в уединението си върху парцаливия дюшек в парното на общежитието, какво да говорим за мазето, което все пак беше стаичка, предоставяща ако не истински условия за нормален живот, то поне някакви приемливи подобия на такива! Малко е да се каже, че съм бил щастлив-когато е влизал в поредния си дворец, да речем на Канарските острови, Рокфелер спокойно би могъл да ми завиди на усещанията, с които, след като дадох предплатата на хазяите и изслушах търпеливо условията и напътствията им, се тръснах върху голата продънена пружина в първото истинско убежище на моята самоосъзнаваща се и индивидуализираща се на все по-бързи обороти личност. Имах ли четири стени, под и таван? Имах. Прозорче, макар и само два-три пръста над нивото на тротоарния плочник? Имах. Врата, кушетка, нещо като шкаф, маса и стол? Дом.