Слава богу, нашият домоуправител беше съвсем друг човек. Пенсиониран счетоводител със средно икономическо и както почти извинително ни обясняваше, със започнато, но поради бедност недовършено висше образование, той винаги, когато се наложеше да го потърсим — за домовата книга или за нещо друго — или пък когато го срещахме във входа, вдигаше ръка и казваше ентусиазирано:
— Вива Академия!
Поради започващата си старческа глухота викваше първите думи на академичния химн малко по-високо от нормалното, та децата от блока бяха започнали да му викат Академията, но това не го обиждаше. Беше едър добряк с абсолютно бяла коса и бе сякаш близнак на Жан Габен — не само по лице и по външен вид, но и по тембър на гласа и по маниери. Когато някой от нас му се похвалеше, че си е взел труден изпит, той се разплакваше, прегръщаше го и задължително му даваше поне два лева, а с два и петдесет по онова време човек можеше да си заведе мадамата на ресторант. Някои по-недобросъвестни от моите колеги, разчитайки, че го е подгонила склерозата, щом свършеха парите, веднага изкарваха по една тежка сесия и в продължение на седмица-две преживяваха благодарение на неговите левчета. Изглежда, само аз не го лъжех, защото веднъж той ме спря на външната площадка пред пощенските кутии и ме попита да не би, не дай си боже, да имам някаква засечка в учението, та не взимам изпити като другите? Ако съм имал нещо трудности, можел да ми помага от пенсията си, пък после, като стана доктор, ще му изобретя хапчета за подмладяване и така ще изплатя дълга си, в никакъв случай не трябвало да правя неговата грешка, образование по средата не бивало да се оставя на никаква цена. От внимателния ми поглед не убягнаха нито голямата доброта, нито старателно прикриваните дяволити пламъчета в очите му, когато говореше за изпитите, и аз разбрах — никаква склероза не го беше подгонила. Човекът просто ни бе намерил сравнително удобна форма да го ограбваме умерено, без това да застрашава нито нашето, нито неговото достойнство.