През целия парк — от малкото стадионче, през лятната къпалня „Република“ и покрай къщичката на Баба Яга — минавах само в първи курс, когато живеех в общежитието на Четвърти километър.
(Сиреч, лятната къпалня сега „Мария Луиза“, а къщичката на баба Яга май някой я запали. Бел. Виктор от http://bezmonitor.com.)
Но и тогава, както и по-късно, когато прекосявах само периферията му около стадион „Васил Левски“, го избягвах винаги щом забележех отдалече, че големите прожектори на стадиона са запалени, защото това означаваше, че има мач, а аз, макар и да бях спортист човек, хранех, както храня и досега, органическо отвращение към футболната запалянковщина. Смятах, че тая запалянковщина е вреден за личността и за обществото сурогат на една не само опасна, но и гибелна за отделната личност и за обществото като цяло бездуховност, че и тя е нелеп заместител на друга, много по-нужна за нормалното развитие на обществото духовна и физическа енергия. На трибуните тези хора се ентусиазираха или се озверяваха така, сякаш от начина, по който този или онзи ще ритне топката, зависи съдбата на света или поне на децата им, което в края на краищата е едно и също. Всъщност убеден съм и че съдбата на света и на децата им ни най-малко не ги е интересувала. Изтичаше само второто десетилетие от войната и обществото се задъхваше от проблеми — земята бе кооперирана, но по-селата почти не останаха хора да я обработват (да не говорим, че върху някои от най-плодородните й кътчета бяха построени заводи, голяма част от които си останаха до края губещи), на пазара липсваха стоки от първа необходимост, както ги наричат журналистите, притокът на човешки маси към големите градове задълбочаваше и без това острата жилищна криза, бюрократизмът и бездушието се превръщаха все по-успешно в стил на времето, а шейсет хиляди души на стадиона бяха готови да се хванат гуша за гуша заради едно правилно или неправилно свирване на съдията. Часове наред след това градът не можеше да се успокои от ревящите тълпи, които с размахани спортни байраци и със запалени факли и вестници бяха готови да линчуват всеки, който се осмели да им каже нещо против тяхната футболна светиня;;. Никой не можеше да ме разубеди, че духовната смърт на един човек започва, когато той престане да бъде личност, а на един народ — когато започне да не се интересува от политика, което ще рече — от собственото си настояще и бъдеще. Добре поне, че нямаше стадиони, които да побират цели народи, но и да имаше, бях сигурен, че по-голямата (и-по-добрата) част на народите винаги ще остава отвън.. „Хляб и зрелища“ е бил девиз не на целия римски народ, а само на най-лумпенизираната и най-аполитичната част от него, и през изминалите оттогава две хилядолетия-историята не познава нито едно изключение в това отношение..