— Нали оная девойка каза, че може да не дойде! Плаща си нейната част и идва!
— Не, аз имах предвид, че той сигурно си има някъде уговорено — обясни Диана, но Неда пак я прекъсна:
— Ако има нещо уговорено, нямаше да се мъкне така като народна песен! Аз го заковах още като го подминахме, но си помислих друго. Хайде, младеж!
Моите съкилийници бяха подготвили нещо, даже бях дал и малко пари, но нямах особено желание да посрещам с тях Новата година, бяха ми омръзнали глупостите им. на тях също им беше все едно дали ще съм с тях или не, а бутилка шампанско за номера в парка едва ли щеше да се намери... Обаче и предложението на момичетата беше дошло доста изневиделица, не ги знаех къде искаха да ме вкарат, из София се говореха и случваха какви ли не неща. Във всеки случай не предизвикателното държане на Неда ме бе стреснало. Бях ги виждал вече доста такива и знаех, че това е модерна поза на много софийски разглезени момиченца, принадлежащи най-често на семейства с по-издигнато положение. Точно тия, дето най не ги обичах, защото бяха мързеливи, глупави, получаваха всичко наготово и всички трябваше да им бъдат задължени. От една страна, ме гонеше любопитство да видя как живеят софийските хайлайфни дамички, а от друга, ме задържаше страхът, че сигурно ще ме унизят с нещо, защото в техния свят щях да се чувствувам като мечка във вестибюл с кристални сервизи и китайски вази.
Докато мислех всичко това, влязохме в някакъв вход, момичетата ми тикнаха в ръцете и другите дръжки на чантите, защото по тясното стълбище нямаше място за трима, и след малко се озовахме пред една таванска врата, иззад която някакъв магнетофон вече беше доста силно-издут. Докато влизахме, си казах, че в края на краищата, ако не ми хареса, винаги мога да си тръгна, а ако някой ми се изрепчи повече, може и да му се случи нещо. От смущение и от много колебание по пътя не ми беше останало-време да попитам момичетата с какво се занимават и каква е компанията, в която ме водят, всъщност беше и неудобно да им задавам такива въпроси, но нищо — що е време, напред беше, всичко щеше да стане ясно. Важното беше да не губя самообладание и да се държа на ниво, мъчех се да си повтарям, че тия вътре, каквито и да са, не са с нищо повече от мен — нито са били боксьори, нито имат моите мускули и здрави юмруци, нито за една година са изчели по медицина и философия толкова книги, колкото-аз, така че само ако... Всъщност установявах, че всяко мое разсъждение завършваше набързо някъде по средата със заканата, че само... Ако някой психоаналитик бе-погледнал тогава в подсъзнанието ми, сигурно щеше да направи заключението, че вече не съм изпитвал нищо друго, освен непреодолимо, натрапчиво желание някой непременно да ми се изрепчи, за да го смотам с два тупаника, и освободен от натрапчивия си комплекс, да си замина — я към парка, я към съкилийниците...
Таванът не беше висок, но беше просторен — моето мазе щеше да се нанесе в него поне четири-пет пъти. Вътрешността му напомняше на стара селска къща. Гредите и подпорите на покрива бяха целите нашарени с дърворезби и боядисани с някакъв черен лак, който им придаваше старинен вид, а по стените бяха накачени или подпрени други, най-различни по големина и форма дърворезбовани пана и детайли от по-големи композиции, едни завършени, а други все още в процес на работа. Имаше и парчета от стари църковни иконостаси, съвсем нови икони имитации и една недовършена ракла със сводест капак. Навсякъде се виждаха най-различни сечива, четки, бои и лакове. Никога не бях виждал толкова необичайни по формата си длета и ножове, а половината от чуковете бяха дървени. В една голяма ниша, отделена от общото помещение със завеска от грубо зебло, зад която имаше и плътно затваряща се врата (очевидно за да не хвърчат навсякъде стърготини) имаше три малки дърводелски машини — струг, абрихт и още някаква, чието предназначение не ми беше ясно.
Всъщност успях да разгледам всичко това не веднага, а едно по едно, докато с Неда и Диана изваждахме нещата от чантите. Върху широкото ниско легло в единия ъгъл (и то ми се стори четири-пет пъти по-голямо от моята нещастна кушетка) седяха трима брадати типове и една мадама, които наистина блъскаха карти и не обърнаха почти никакво внимание на нашето влизане. На мен всичко ми се беше стегнало отвътре, защото очаквах, че моето въвеждане в компанията ще стане по обичайния начин: запознайте се, това е еди-кой си, а това еди-кой си, приятно ми е, имена, които при запознаването никога не се чуват и запомнят, но в процеса на общуването се научават, и т. н. Притеснявах се как Неда ще обясни моето включване, но в края на краищата това си беше неин проблем. Щом като ме беше поканила, и то така настойчиво, значи това не я поставяше в трудно положение. Вече знаех от опит, че ако сред тях имаше някой от тия келеши, които смятат, че единствено достоен за тях начин за общуване с останалите и особено с такива като мен е непрекъснато да ги иронизират от позицията на някакъв лудешки аристократизъм, то този някой нямаше да пропусне случая да си почеше лигавия език още при първия контакт. Предварително бях решил да не му се впрягам още от самото начало, за да му дам възможност да ме ядоса по-добре, но така или иначе гърлото ми беше пресъхнало. Всичко протече обаче по съвсем различен начин от тоя, който си бях представял. Единият от брадатите (нарекох го в себе си Черната брада) само каза нещо като: