— Студено ми е.
Всъщност това бяха първите думи, които тя произнесе след онова „Хайде“, с което се разкарахме от Брадите. През целия път мълча. Хвана ме подръка така естествено, както правеше и всичко останало, вдишваше дълбоко свежия въздух и от време на време кашляше продрано като стар тютюнджия. А аз не обръщах внимание нито на студа, който проникваше изпод коженото ми яке и през тънките подметки на трандафорите ми, нито на гъстия сняг, който ни засипваше и ни превръщаше в ходещи снежни човеци. Изпитвах непознато чувство на тежест, сила и превъзходство, всъщност с почти десетгодишно закъснение преживявах това, което се случва на всеки осмокласник, когато за първи път мине с момиче по главната улица. Струваше ми се, че очите на всички хора са отправени само към мен и че веселяците, които вече бяха тръгнали да обикалят от едно гости на друго, си мислят завистливо къде ли съм намерил такова хубаво момиче, от какви ли места идвам с него и на какви ли пък отивам... Гонен от глупавите комплекси на свенливата си девственост, аз изпитвах неудобство заради събличането на Неда на тавана (чувствувах се едва ли не виновник) и някакъв великодушен порив да я убедя, че нищо страшно не се е случило, че няма Да си помисля нищо лошо за нея, ме караше непрекъснато да говоря, да говоря... Аз, който до тази нощ не знаех какво трябва да се приказва, когато си с момиче насаме, и който за цялата първа учебна година в академията не бях Разменил с колежките си повече от десет думи!. Не можех Да позная сам себе си, струваше ми се, че се наблюдавам отстрани, както се гледа чужд човек. Понякога даже за миг изпитвах усещането, че това не съм аз, -а е някои друг, един от ония, с които се разминавах вечер на входа на парка при Орлов мост, и тогава почти панически се мъчех да прогоня това чувство и да се самоидентифицирам. Бях готов да убия всеки, който би се опитал с някаква магия да постави, макар и само за секунда, друг човек на моето място до Неда.
Без дори да забележа, че тя въобще не ми отговаря, аз я засипвах с непрекъснат порой от думи и тогава всъщност й разказах всичко за досегашния си живот — за сиропиталището, за тригодишната моряшка служба без море и без отпуски, за пристигането ми в София като хванат от гората, за дюшека с мишотините в парното на общежитието, за моргата на академията, за бай Христо, за моето мазе, за латинския, за Фойербах и за бригадата на бай Марко. Вместо да заемам геройски пози, както вероятно правят в подобни ситуации всички момчета, аз напротив — с някакво мазохистично удоволствие разкривах пред нея живота си повече откъм лошите, дори откъм унизителните му страни. Сякаш някакъв друг човек, мой враг, се бе вселил в мен и настървено работеше в моя вреда, изричайки всичко онова, за което понякога си бях мислил, че никога не трябва да бъде узнато от момичето, с което ще ми бъде писано евентуално някога да влизам и излизам от парка. Тогава за първи път установих, че единственото сигурно нещо във взаимоотношенията с жените е гаранцията, че те ще се развият по начин повече или по-малко различен от онзи, който ти си си представял предварително. В бъдещия ми живот това щеше да ме предпазва от много грешки и излишни психически сътресения.
Неда вървеше до мен и слушаше по особен начин, който едновременно ми даваше да разбера, че тя не проявява активен интерес към миналото и настоящето ми, но че слуша онова, което й се говори, без обаче да се смята задължена да изразява своето отношение към него. Сигурно и това, освен естественото желание да споделиш интимни неща с близък човек, както и глупавият ми спонтанен порив да я облекча от някакво въображаемо чувство за вина заради тавана, бе отприщило така неразумно моята словоохотливост. Казвам „неразумно“, защото след това много пъти в желанието си да ме уязви ми правеше по един или друг повод психологически характеристики, построени върху някой от фактите от моя живот, които научи тогава. Сега тя мълчеше, без да ме поглежда, и премръзналата й ръка се гушеше в мазолестата ми длан в плиткия джоб на Якето ми. Единствената инициатива, която от време на време проявяваше, бе да се премести от едната или от другата ми страна, за да топли ту лявата, ту дясната си ръка, и аз, докато говорех, се зарекох вътрешно, че щом отворят магазините след празниците, ще й купя топли кожени ръкавици и ботушки с модерни дебели подметки, през които студът никога да не достигне до нея. Тя беше с някакви черни спортни мокасини, чиито подметки бяха по-тънки от изкуствения гьон на моите трандафори и фактически не представляваха никаква преграда за всепроникващата снежна вода. Сега си мисля, че тя участвуваше в моя монолог мълчаливо не само поради особения си характер, а и защото чисто и просто е била прекапала от студ.