Тогава обаче, сгорещен от високата температура на възбудата, която ме бе обхванала, аз допусках мисълта за това, че й е студено, само до периферията на съзнанието си и я осъзнах истински чак когато тя я изрече гласно в мазето. Включих трите реотана на електрическата печка, която превръщаше килията ми за пет минути в баня, и я поставих срещу нея. Събух обувките и чорапите й, които бяха подгизнали от ледената вода, и й обух сухи вълнени чорапи. Дадох й едни мои стари дънки, нейните бяха мокри от колената надолу. Неда беше като врабче и панталоните й бяха дълги и широки, но вместо със запретнатите крачоли и с големия набор на колана да бъде смешна, тя изглеждаше още по-хубава, сигурно защото всичко това заедно с дебелата ми зимна фланела, която я скри като минижуп, засилваше у мен чувството на интимна близост с нея. Тя се пъхна все така свойски под завивките и като запали цигара, каза:
— Време е да посрещнем Новата година. Имаш ли пиене и музика?
В съседното мазе, покрай което минахме, без да ни усетят, моите съкилийници празнуваха шумно и Битълсите пееха колкото за тях, толкова и за нас, но Неда явно споделяше моето желание да отпразнуваме Новата година само двамата. — без чуждо пиене и без чужда музика. Имах една кой знае кога купена бутилка водка, която въобще не бях отварял, тъй като не можех да свикна с това питие, миришеше ми на чист спирт. Ето, казах си, че понякога може да те спаси и това, което най-малко обичаш, стига да ти предложи помощта си в подходящ момент. По-късно ми се е случвало да го установявам и по отношение на хората. Както казва една източна мъдрост, човек винаги има по-малко приятели, отколкото мисли, и повече врагове, отколкото предполага, но никога не трябва да губи надежда. Сега ми идеше просто да разцелувам долнопробната полска зубровка, която Неда посрещна с възторжено цвилене. Изброих й плочите, които — имам, и тя предпочете Паганини. Пуснах грамофона, напъхах се по нейна заповед под завивките при нея и започнахме да празнуваме.
— Наздраве, младеж! — каза тя сериозно, гледайки ме през чашата си отдолу нагоре, защото в тясната ми кушетка беше малко трудно да се поберем един до друг. — За нашата среща, за Новата година и за твоята девственост, която след малко ще бъде безславно отнета.
— Откъде знаеш пък, че съм... — направих опит да се изрепча аз, запъвайки се на думата девствен, защото ми се стори някак обидна, когато се отнася за мъж.
— Всичко знам аз! — заяви тя все така безапелационно. — На тебе от много четене не ти е останало време да поумнееш.
— Зависи кой какво разбира под поумняване! — заинатих се. — Аз досега колко мадами...
— Мога да си представя — отвърна тя с убийствена сериозност и ликвидира по-нататъшния ми ищах да се перча, а откъм мазето на младия литератор, където ония се бяха събрали, музиката и глъчката изведнъж гръмнаха толкова силно, че стана ясно — бяха отворили вратата си, сигурно в някоя пауза на Битълсите бяха чули моя Паганини.
След секунда по вратата ми заблъскаха много юмруци и познати и непознати гласове викаха един през друг:
— Гений!
— Доктор Охболи!
— Доктор Дулитъл! — Нещастник!
— Говедо! — — Професоре!
— Пирогов!
— Член-кореспондент!
— Академик!
— Селянин!
Несъмнено моите съседи бяха решили, че съм сметнал за по-достойно да прекарам Новата година сам, отколкото в тяхната компания, нещо, което впрочем при други, по-дребни случаи бях правил и което нееднократно ме бе превръщало в обект на техните подмятания или открити гневни подигравки. Като интелигентно момиче Неда веднага схвана същността на въпроса и докато аз се чудех как да реагирам, тя рипна от леглото. С един замах смъкна и захвърли моите дънки и така, обута само във вълнените ми чорапи и облечена в дебелия пуловер, който закриваше само най-горната част на тънките й, но стройни и хубави крака, отвори широко вратата.
— Докторът е зает! — каза тя кратко в секундата втрещено мълчание, което последва отвън, и тръшна вратата под носа им, като я заключи два пъти.
Окопитилата се пияна тълпа изведнъж изрева — колкото изненадано, толкова и възторжено:
— Ураа!
— Елате при нас!
— Индивидуалисти!
— Еснафи!
— В атака напре-е-д! — извика критикът, явно беше най-пиян, и така напористо се хвърли върху вратата, по която останалите бяха започнали да блъскат по-силно отпреди, че още един такъв опит и тя щеше да излети от и без това разхлопаните си панти.
Тогава Неда, която бе тръгнала обратно към леглото, се върна и отвори рязко вратата. В тоя миг критикът, който явно се беше засилил за втория, решителен таран на вратата, влетя направо вътре. Неда отскочи пъргаво, след което с остър вик му нанесе такъв светкавичен каратистки ритник в рамото, че нещастникът излетя от мазето два пъти по-бързо, отколкото бе влетял сам. Изхвърчайки навън, той повлече, за свой късмет, и други хора, та не можа да се просне на цимента, както вероятно би трябвало според технологията на тоя класически удар, а Неда каза само: