— А, браво! Даваш надежди... Наздраве!
— Защо не се пренесеш при мен? Виж колко хубаво те храня.
— Защото тук няма да прочета нито ред, а имам тежка сесия. Освен това до края на месеца трябва да предам една статия за списание „Археология“. Умът ми не го побира как ще успея с всичко... През март пък е международният симпозиум по нашите разкопки. С професорката пишем доклада заедно, а още не съм готова с моята част и тя се сърди. Както виждаш, аз съм една доста заета кучка. Не ставам за дълбоки чувства.
— Ти ела, аз само ще те храня и няма да те докосвам, даже ще се опитам да понавляза в твоята археология и може да ти помагам нещо.
— Жал ми е за теб, младеж, ще пропадне и твоята сесия. Защото ако съм непрекъснато край теб, ще те анихилирам от докосване. През другия семестър ще послужиш само за едно-две упражнения по анатомия и само ще си спомняме за теб с добро. А нали ти казах вече няколко пъти, че си ми симпатичен.
— Ще се съпротивлявам! — упорствах аз уж на шега, но вътрешно мислех с ужас за това, че тя наистина може да си отиде.
— Нямаш шанс — отвърна тя уверено. — Никой няма да те пита.
— Ще заключа вратата и няма да те пусна. Тя се засмя искрено:
— С един ритник ще направя нещастната ти врата на трески.
— А ако те помоля?
— Моленето е като питането.
— А-ако ти кажа, че не мога без теб?
— Това си е твой проблем, а от мен един съвет: и това не го казвай никога на кучките, плаща се скъпо.
Отиде си на следващия ден, но преди това се напихме като невидели. Беше словоохотлива както никога дотогава, а аз само мълчах и не задавах никакви въпроси. Била е в шести клас, когато отишла едно лято при баба си на село. В някаква ливада трима хлапещаци, нейни връстници, я нападнали и насила я съблекли, за да видят каква е разликата между софийските и селските момичета, техните си ги гледали през върбалаците, като се къпят в реката. Изпаднала в несвяст и после я лекували няколко месеца в неврологията. Оттогава намразила жените, защото са беззащитни, а мъжете — защото са по-силни, и в гимназията станала каратистка. Пребивала момчетата до смърт за щяло и нещяло и въпреки че била отличничка, няколко пъти я изключвали, та почти всеки клас изкарвала в различни училища, за малко да я пратят в трудово-възпитателно училище. Спасявали я високият й успех и медалите, които носела от градски и републикански първенства. Така ми стана ясен мъжкият й комплекс, поради който не позволяваше да бъде отдолу, когато се любехме.
— Аз съм мъж!... Мъж!... Мъж!... — крещеше тя неистово върху мен, а един път, когато реших да се измъкна изпод нея насила, ме зашемети с няколко светкавични удара и повече не повторих опита си. Момичета с нейния комплекс от подобни преживявания, особено в такава чувствителна възраст, обикновено остават до края на живота си фригидни, но нея природата я бе надарила с невероятна сексуалност, която граничеше с нимфомания. Да се чудиш откъде се бе събрала в това врабче толкова енергия. Неда не беше едра, но беше излята като малка изящна статуетка. Та именно тая нейна външност бе изкарала боя на много глупаци, защото на никого не би и минало през ум каква смъртоносна бойна играчка се крие зад подвеждащия й образ на чуплива кукличка. Косата й-беше къса като на момче и гарвановочерна, въпреки че самата тя не беше с много мургава кожа, както е характерно за тъмнокосите жени като нея. Всички черти на лицето й бяха с една идея умалени, в хармония с цялата й фигура, само очите й бяха големи и красиви като на сърна. Такива очи бях виждал само на ония снимки в сиропиталището, които после се оказаха на италиански и френски киноартистки. И сега, когато си спомням за нея, пред погледа ми изплуват най-вече очите й. Вероятно те и именно поради връзката си с най-ранните ми юношески представи от сиропиталището за женска красота ме накараха да се влюбя в нея още от първия ден на запознанството ни. Друга жена с нейните очи така и не срещнах повече.
Неда си отиде, без да ми каже нито къде живее, нито какъв е телефонът й, като даже, изрично ми забрани да я търся по какъвто и да е начин, а най-малко чрез Брадите. Каза, че вече е спокойна за мен, влязъл съм в пътя, ще наминава от време на време да ме вижда и да проконтролирва моето развитие, но да не си въобразявам нищо повече, в смисъл на чувства.
— Екзистенциалистите казват: „Ти си свободен като бог и ти си това, което направиш сам от себе си“! — обясни ми тя през последния ден, трети януари. — Както знаеш, „екзистенция“ значи съществуване, а специално аз съм за свободното съществуване, защото само то прави човека ако не бог, то поне човек.
— Който обича, не е свободен! — протестирах така решително и глупаво, че се ядосвах сам на себе си, преди още тя да ми се изсмее.