Понякога се оставях да ме мъкне по разни сбирки с млади поети и художници, с някакви кинаджии или с Брадите, където идваха и нейни състуденти и асистенти. Поетите, художниците и кинаджиите намразих веднага, защото повечето бяха маниаци и се смятаха за гениални, а към хората, които се занимаваха с наука и с други сериозни неща, се отнасяха с презрение. Подражавайки на някои свои кумири, пиеха водката на екс от водни чаши, като преди това тържествено, като на разстрел, декламираха напомпано празнословни стихове и си уговаряха среща под масата. Не се постарах да запомня имената им, но едва ли някой от тях е станал поет — самата Неда казваше, че са графомани, които никой никъде не печата. Кинаджиите пък, най-често безделници с дребни временни технически служби по продукциите, и по-рядко току-що дипломирани режисьори, очакващи да стане чудо и да получат назначение поне за втори режисьор или за асистент в някой филм, в мечтите си вече бяха хванали киното за шлифера и освен че се представяха като благодетели поне на половината от най-големите български артисти и артистки, за които говореха с демонстративно и обидно пренебрежение, обещаваха роли на всяко момиче, което искаха да закарат в леглото си. Най-тежък случай бяха художниците, които само пиеха мрачно до безсъзнание и чиято единствена дума за обръщение към ближния беше „бездарник“. Яд ме е, че не набих поне двама-трима от цялата тая паплач, а то мнозина си го търсеха, заради Неда преглъщах доста обиди.
— Не им обръщай внимание — казваше ми тя тихо. — За тях е задължително да минат през тоя етап: След това става отсявката, постепенно и естествено. Който, наистина носи нещо, ще иде напред. Другите ще си останат завинаги само гениални.
Повече ми харесваха сбирките с нейните колеги и Брадите. Те пиеха по-малко и приказваха за по-сериозни неща, даже и за самата поезия говореха по-умно и по-интересно от ония, които, ненаписали още нищо свястно, се смятаха нейни избраници. Най-много обичах тия сбирки и защото там Неда ставаше неузнаваема. Ако ония гении се държаха с нея добре, то беше само защото тя беше хубаво момиче и всеки от тях се надяваше на нещо. Сред Брадите и археолозите обаче тя се ползуваше с истинско уважение, защото за няколкото си студентски години бе натрупала доста солидна — ерудиция. Почти не е имало случай, в който тя да не е проявила компетентност по най-важните въпроси на тая наука. Беше ми хубаво да я слушам, когато говори, възхищавах й се, гордеех се, че я обичам, и я обичах все по-силно, даже по едно време археологията така ми хареса, че започнах да се питам дали не сбърках, като се забих в тая медицина... Когато го споделих с Неда, тя се засмя й каза, че това са глупости, че това е случайно увлечение, отпадъчен продукт на увлечението ми по самата нея, който ще се изпари в мига, когато престане да съществува причината, която го е породила. Вече знаех, че е безсмислено да споря с нея на тая тема и да я убеждавам, че това, което изпитвам към нея, далеч не е само някакво увлечение и че никога няма да престане да съществува, затова не заговорих повече по тоя въпрос, но все пак я помолих да ми донесе някой и друг учебник по археология. Тя не ми донесе, вероятно се уплаши да не би това да спомогне за още по-голямото ми хлътване по нея, но аз влязох в книжарницата на Ректората и сам си купих няколко книги, които изгълтах за една седмица тайно от нея. Заредих се с терминология, факти и имена, изчетох в Народната библиотека всички публикации, излезли във връзка с разкопките, които те проучват, и при следващата сбирка на тавана хвърлих една малка бомба. Свикнали обикновено да мълча и да слушам с интерес техните спорове и анализи, тя и колегите й почти и не забелязаха кога и аз се включих в разговора. Бях проучил всички обстоятелства около спора, който нейната професорка водеше с двама чужди учени за селището край Калиакра, и колкото и да бях лаик, бях твърдо убеден, че онези са по-далеч от истината. Рижата брада, който беше най-заядлив и винаги търсеше нещо, на което да опонира, заяви в своя стил безапелационно и бездоказателствено, че французите са прави, а аз, без да съобразя, че никой друг не му опонира, явно си му бяха свикнали, изредих куп аргументи в полза на професорката. Изведнъж Неда ме прекъсна насред дума с вик: