Докато готвеше, изглежда, отново реши, че може би е прекалила, и реши да ми поясни:
— Нали моят ентусиазъм не ти се вижда странен? Винаги съм мечтала да си имам някаква дупчица, която да си е само моя и в нея да правя каквото си искам.
— Нямаш ли си стая?
— Имам, но все едно, че я нямам. Госпожа майка ми непрекъснато се вре в нея, преобръща ми всичко наопаки и я подрежда както на нея й харесва. Непрекъснато се караме, обаче резултатът е нулев. Един ден й казах, че ще изляза на квартира, и тя щеше да предаде богу дух.
— Защо наистина не излезеш?
— Ти си луд. Първо, нямам с какво да я плащам и второ, тя наистина няма да го преживее. Нямаш представа какъв тиранин е. Калигула.
— Най-добрият начин за справяне с тираните е неподчинението! — посъветвах я дълбокомъдрено, докато белех картофите, единственото нещо, с което ми позволи да участвувам в приготовляването на кулинарната й магия, а тя само поклати глава:
— Нищо не струва да се направи, но се плаща скъпо. Нали ти казвам, че е непоправима, ще си иде мърцина.
През следващите двайсет години щях да имам безброй възможности да се уверя, че непоправимостта е една от най-стабилните и непроменими черти на характера, които бе взела от майка си наред с деспотичния манталитет, но тогава в оная октомврийска вечер аз установявах с нарастващо удоволствие колко хубаво е една красива жена като Ани да се грижи за теб, да се мъчи да угажда на вкусовете ти и да те обгражда с преданост и топлота. През следващите дни и седмици тя го правеше все по-добре, изглежда, у нея се бе развихрил инстинктът не само на жена, но и на майка и този инстинкт едва ли можеше да намери по-подходящ обект за реализиране от един сирак като мен. Неда, изглежда, беше права, когато казваше, че съм изостанал в развитието си, но сериозно беше сбъркала с възрастта. Не малолетен, както ме бе определила — аз откривах и изживявах едновременно всички бебешки, детски, юношески и младежки емоции и привързаности на син към майка, примесени по някакъв особен, едва ли не противоестествен начин с чисто сексуално привличане. Това привличане обаче никога не можа да достигне оня еталон, който бе поставила любовта ми с Неда. Изглежда, именно във взаимното реагиране на извечния комплекс майка-дете бе лошият шанс на нашия бъдещ живот. Казвам лош, защото го направи невъзвратимо общ.
Впрочем „невъзвратимо“ е малко силно казано. Все пак прекараните с нея двайсет години не изчерпват целия ми живот, остават ми поне още толкова, чиято съдба ще зависи от това, какво решение ще вземе съдът след малко и какво знае тя за смъртта на Неда.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
КОГАТО РАЗБРАХ, ЧЕ Е УБИЛ НЕДА, не се прибрах вкъщи цяла седмица. Взех някаква командировка от редакцията и заминах в Родопите.
Всъщност научих го случайно. От години вече бях сигурна кой е бащата на нашия Владо, но за майката само подозирах и когато във връзка с едно разследване най-сетне получих достъп до документацията отпреди двайсет години на оня родилен дом, в който той тогава беше разпределен, се залових за работа. Исках само да разбера коя е майката, а за свой най-голям ужас узнах и как е умряла.
Животът ми със Стефан беше общо взето, лишен от любов, но и с това се свиква. Отначало се утешавах с максимата, че винаги единият обича и заради другия, после като всички останали просто се примирих, още повече че трябваше да се грижим и за детето, което не се интересува дали си го родила или не, а просто има нужда от майка. Всъщност от неговия син аз получих — макар и в друга форма — оная любов, която не получих от самия него, и това беше моята голяма и решаваща компенсация. Стигаше ми донякъде. И до някое време. Сега Владо е вече голям и няма нужда от мен, баща му, както по всичко изглежда, е убил майка му, а аз съм просто излишна.