— Ами. , Как да ти кажа?... Там в съответния отдел работят несъмнено хора с логическо мислене. И ако им обясня например, че точно тогава се е наложило да заместя колегата, но така, че началниците да не разберат, защото от неговите запои вече им е било дошло до гуша и са търсели и най-малкия повод да му намерят цаката, може да ми повярват. Виж, на теб не бих се наел да го обяснявам. — А ако възразя, в смисъл че аз също съм лекар и макар да съм практикувала съвсем малко, някои неща от професията са ми ясни и бих могла да го разбера, той ще ми обясни почти презрително, че аз съм толкова лекар, колкото и криминалист, че съм любител, който разсъждава в абсолютни категории, а така отсъждат или много младите и неопитните, или...
— Или глупавите — ще му помогна услужливо, но той ще предпочете да ми каже същото в своя стил:
— А, не съм казал, че си глупава, от друга страна, пък и не си вече съвсем млада, така че недоумението си остава за мен. Може би — просто неопитна.
— Добре де — няма да му остана длъжна и аз, — ти като по-опитен не допусна ли, че всички тия неща рано или късно ще излязат наяве?
— Кои неща? — ще продължи той да се прави на ударен, но аз веднага ще го върна към действителността, като му припомня учтиво, че говорим за убитото от него момиче и за нейното дете, което сега е наше. — В такъв случай — ще вдигне назидателно пръст той — трябваше да уточниш, че говорим за твои предположения. Неоснователни, недоказани и недоказуеми, мога да те уверя в това.
— Как?
— Какво как?
— Как ще ме увериш в тяхната неоснователност?
— А! — ще вдигне отново пръст той. — Извинявай, но мисля, че ти си тази, която трябва да доказва. Ти обвиняваш, ти трябва да представиш и солидни доказателства. Ако не се лъжа, това е основен закон в правото.
Да, ще има известни основания да го каже, а аз привидно ще отстъпя, за да го подмамя да си признае най-напред по-малката вина:
— Добре де, да допуснем, че обвиненията ми са основателни само наполовина. — Не си я убил, но си взел нейното дете. Защо не ми го каза още тогава? — Както винаги той ще избяга от прекия отговор:
— Щом сме в сферата на допускането, да те запитам и аз. Ако наистина беше нейното дете и ти бе узнала това, щеше ли да го приемеш? Да го отгледаш с любов?
— Значи признаваш, че... ще се опитам отново да го подмамя аз, а той ще отсече категорично:
— Нищо не съм признавал, защото няма нищо за признаване. Аз човек не съм убивал, а за тайната на осиновяването мисля, че се разбрахме.
Тогава вече ще бъда принудена да го притисна отново по главния въпрос:
— А за онова дежурство в моргата? За него какво обяснение ще дадеш?
— Понеже още не е доизмислил версията си във всичките й детайли, тук той ще се затрудни почти нескрито: — За онова дежурство в моргата... всякакво обяснение би изглеждало, най-меко казано, съмнително. , Въпреки че такива замествания и подписвания на протоколи от чуждо име в нашата практика стават често. — И признал ми все пак, че донякъде и аз съм медицинско лице, ще потърси подкрепа и от мен: — Ти самата знаеш това много добре!
— Да! — ще мина в решително настъпление аз и ще започна ожесточено да събарям кулите на неговата крепост една по една, като първо ще се заловя за тази, която ми е най-сигурна. — За жалост в цялата тая работа повечето неща са все съмнителни.. , Съмнително е, дето тя е пожелала да роди точно при теб. Съмнително е, дето е предала душата си на бога точно под твоя нож... Съмнително е, дето точно тая вечер твоя колега го е хванал поредният запой... Слава богу, че поне едно нещо в тая бъркотия е несъмнено. Бащинството на каратиста.