Усмихвах се на брътвежите й, защото си ми беше много добре с бетонджията, никога не са ми липсвали пари, даже може да се каже, че тогава сме били по-богати, отколкото сега. Стефан идваше вечер, хвърляше една шепа пари и казваше:
— Употреби ги както намериш за добре!
На другия ден тръгвах по магазините и до обяд вече ги нямаше, но след ден-два той пак донасяше.
Най-странното беше, че докато не се знаеше нищо за него или само се пускаха разни лъжливи слухове, аз не се реших да го щурмувам. Когато обаче разбрах със сигурност за археоложката, в първия момент ме обхвана отчаяние, а след това — паника, че вече съм го изпуснала завинаги. Завинаги ли, казах си една сутрин, и усетих как у мен се пробужда някакъв бяс, какъвто дотогава не бях изпитвала. В тоя живот нищо не е завинаги, припомних си разсъжденията на някаква героиня от романчетата, и го проследих. Видях къде живее и че на път за мазето си минава през двора на Народната библиотека. Започнах да чета там, по-точно да вися по пейките наоколо, и само след няколко седмици той беше мой, оказа се при това, че историята с археоложката беше свършила отдавна, а информацията на моите колежки е била с много задна дата.
Да, обичах го, а ако в онзи бяс да го отнема на археоложката е имало нещо безнравствено и ако нося някаква, макар и косвена вина за нейната смърт, то кой може да отрече, че платих и надплатих твърде скъпо... Не той или Неда — и господ не би могъл да ме съди. Закъде повече...
— Успокой се... — ще каже сигурно той, ако е останала поне малко съвест у него. — Всичко е от нерви... Тровим си нервите с глупости...
— Не, не е от нервите. От лъжите е всичко. Живеем с лъжи, умираме с лъжи, децата ни се раждат с лъжи и умират от нашите лъжи... Не мога повече така.. Не мога. — Оправдай се! — искам да му извикам. — Докажи ми, че не си я убил, а че аз съм една глупава, мнителна жена... Това искам, а не да те пращам зад решетките...
Ако обаче изведнъж омекна така, той ще се опита да го използува и сигурно ще ми предложи да се откажем от развода или както още се казва в такива случаи — да се опитаме да започнем отново. Преживяхме и изстрадахме толкова неща. а преживяното и изстраданото сближава хората... Е, да, ще му отговоря, но ние и по тая точка не ставаме за нищо. Защото през тези двайсет години сме се радвали и страдали поотделно. И за различни неща. А ако се опита да ми забележи, че през тия двайсет години сме живели в общ дом, с общи грижи и тревоги, с общи безсънни нощи, ще трябва да му припомня, че има нещо вярно, само че в общия ни дом той страдаше за своята студентска любов, а аз за нашето неродено дете; че той се радваше на своето дете, а аз — на чуждото; че в неговите безсънни нощи се мяркаше кошмарът на извършеното престъпление, а в моите — на безсмисления живот с него, който си бях купила на възможно най-високата цена... Както се вижда, не сме живели в общ дом..
— Ако обуздаеш малко болезнената си фантазия, светът ще ти се види малко по-друг! — ще се опита да ме увери той. — Всяко нещо ще си дойде на мястото. — А ако му кажа, че всяко нещо ще си дойде на мястото само ако светът може да се върне двайсет години назад, това със сигурност ще му даде възможност да изпробва за пореден път остроумието си: — Да, ти не би се омъжила за мен, защото щеше да бъде нечестно спрямо нея, въпреки че с нея нещата бяха свършили. Щеше обаче да бъде нечестно главно спрямо самата теб, защото знаеше, че правим сделка. Не би направила и аборт, въобще за нищо на света не би направила какъвто и да е компромис, защото компромисът, както виждаме сега, се плаща с лихва, която през годините не намалява, а напротив — расте в геометрична прогресия. Баща ти щеше да осигури моята кариера на някой мухльо, по адрес на когото ти нямаше да изпитваш угризения, но за сметка на това щеше цял живот да си мислиш за мен.. Да изброявам ли още? — Аз сигурно ще му припомня само, че в края на краищата неговият компромис е и по-голям, и по-непростим, но той отново ще се измъкне за моя сметка: — Така или иначе резултатът от сделката е два трупа: едно неродено бебе и една любима. Не звучи утешително, трябва да се признае.
Тогава ще го попитам искрено дали знае коя е главната му тактическа грешка, той със сигурност ще ми отговори, че това се пита денем и нощем, а аз ще му отвърна, че знам, че се пита, нищо че се мъчи да продава фасони, и затова ще му я кажа. Грешката му е, че не се разведе с мен веднага след като стъпи здраво на краката си в академията. Вече можеше да се оправя и без татенцето. Щеше да се ожени за тая, която обича, тя нямаше да умре, щяха да си отгледат детето, а над нашия проклет живот нямаше двайсет години да тегне една непоправима вина и една непоносима лъжа... Нямаше да страдам повече отсега, сигурна съм... Може би за зла участ наистина да са надделели някакви скрупули от морален характер, в смисъл че не му е било лесно да ме захвърли след онова, което ми бе причинил, но гордостта му така или иначе няма да му позволи да си го признае, най-много да ми викне, че за нейната смърт нито аз, нито той носи някаква вина, да си го запиша някъде и да престана да преживявам.. Да, самотни в своето страдание, но единни в невинността за чуждото — при липса на по-добро и това би могло да бъде нещо, само че дали той се чувствува виновен, в случая е по-малко съществено. Важното е, че аз се чувствувам.