Васил Друмев
Нещастна фамилия
Предговор
Благоразумни читатели!
Като българин и обладан от любов към народа си, аз не можих да търпя, като гледах и гледам, че всяк един учен българин с неуморими сили се труди да принесе веществена полза на Отечеството ни — не можих, казвам, да търпя и се реших, според колкото ми допускат силите и времето, да принеса и аз нещичко Майце си, което мисля, че ще може да й достави що-годе ползица. С тази мисъл аз се наех да спиша тая кратка повест, като се лаская с надежда, че тя, като собствено българска повест, ще бъде приета с любов и снизхождение.
Нашата млада книжнина има потреба от книги — съчинени или преведени. А защото тя се е сподобила да има чужди преведени на свой език повести, а собствени почти няма, затова мисля, че тая кратка повест „Нещастна фамилия“ не ще бъде излишна. Наистина, че нашата книжнина има голяма — и много голяма нужда от полезни книги; но за тях нека се стараят онези, които вече са придобили умствени за това средства. А таквизи, слава богу, в нас българите, има вече доволно.
Тази повест съдържава ужасни нещастия, които е претърпяла цяла българска фамилия. В Европа просвещените народи от едно малко събитие, което е произвело впечатление макар на едно селце, написват цели томове от повести. Тези повести, на които съдържанието е повече измислено, приемат се от всички европейци с възторг и даже се гордеят с тях.
Ние, българите, ако щем, можем написа безчислени повести не измислени, но истинни. Кърджалиите, яничарите, делибашиите и много други злодеи оставили са във всяко българско сърце материали за повести. Те (кърджалиите, яничарите и пр.), както е известно всякому, били са нам и на нашето честно правителство големи врази.
Наследниците на славния Османов трон, които са се въобще отличавали с голямо човеколюбие и великодушно снизхождение към своите поданици, гледали са с крайно прискърбие на нетърпимите злодейства на безчеловечните яничари, кърджалии и пр. и са се старали с кротост да спрат тези злодейства. Но когато наконец злобата и непокорността на последните достигнала до най-висока степен, славният предшественик на сегашния благополучно царствующий султан изгуби всяко търпение и ги изтреби…
Произшествията на тази повест са се случили в това време, когато яничарите и кърджалиите веки клонили към падание… а особено последните.
Аз се надявам, че тази повест ще намери в сърцата на читателите съчувствие и одобрение, защото тя е пръв труд — а освен това тя е написана не по някое чувство тщеславие, но от непреодолимо желание да принеса и аз нещичко Майце си. Надявам се, прочее, че вий, благоразумни читатели, като покажете благосклонност към моя слаб труд, ще ми дадете възможност да се старая и принеса Майце си и друга по-голяма полза…
Нещастие
Денят беше ясен. Величественото майско слънце се скриваше в непроницаемия запад, като отдаваше вечерни поздравления на високите старопланински върхове, що окръжаваха развалините на стария Преслав… Тихият и приятен вятър, като разливаше ароматна миризма, що почерпваше от разноцветни цветя, известяваше приближаванието на нощта. Пастирите, със своите многочислени стада, връщаха се в жилищата си и медните им кавали изпълняха със сладостно бучение окръжностите на Преслава. Птичите църкания от минута на минута ставаха по-гръмки, чрез които се познаваше, че те се събират да се предадат в прелестното лоно на успокоителния сън… Нощната царица — сова — изхвръкнала от гнездото си и нейният див глас правеше да ечи преславската гора…
В този приятен майски вечер, в когото сякаш че природата нарочно беше показала всичките си прелести, в Преслав произхождаше нещо необикновено. Деца плачеха; мъже ходеха нагоре-надолу и на лицата им се изобразяваше горест и съжаление; жени се събираха на купища и скоро-скоро си приказваха. Някои от тия жени плачешком думаха една на друга:
„Горкана си! Какво ли ще бъде? Как ще утешим бедната жена?… Мъж й още го няма, а тя от жалост и нетърпение отиде да го посреща и сега плаче там, при големия дъб…“
И наистина, не по-далеко от Преслав, до един голям дъб, стоеше една стара жена, която се виждаше да е потънала в дълбока печал. От високото й и сбръчкано чело течеше студен пот, а дълговатото й лице беше измокрено със сълзи, които не преставаха да падат от подпухналите й очи.
— Няма го! — каза тя и тежко въздишание се изтръгна от сухите й гърди.
Тая бедна жена дотолкоз се беше предала на печал, щото не видя, че насреща й иде человек. Той беше висок и пълен, но лицето му беше тъй сухо и бледно, щото сякаш че беше мъртъв. Дрехите му бяха прости, но чисти. По плещите му се развяваше бяла като сняг коса, която излазяше изпод лъскавия му калпак. Този человек крачеше полека, но твърдо. Понякогаж той издигаше черните си големи очи към небето и дълго-дълго не ги снемаше. А понякогаж заедно с тежкото въздишание изпускаше плачевен глас… Да, той плачеше и плачът му беше жален, неутешим…