— Никаква надежда! Всичко изгубено! — каза той и сълзи като порой се изляха от очите му. — Боже! — продължи той. — Ще ли още търпя? Черната съдба не се ли е наситила?…
Но заведнъж той се спря, тури разтрепераната си ръка на гърдите си и каза с плачевен глас: „Ах! Тя там… тя ме чака при големия дъб!“… И наистина, нещастната жена стоеше все до големия дъб, без да се помръдне. Той се приближи до нея и като я улови за ръката, каза:
— Радо!
Рада (тъй се зовеше тази нещастна жена) стресна се, подскочи назад и като хвърли съмнителен поглед към человека, извика:
— Ти ли си, Вълко?
Вълко нищо не продума.
— Да, ти си — каза тя, като се приближи до него.
— Да си идем — рече той.
— Да си идем? Не, не. Аз тука ще те чакам. Ти иди сега скоро… Скоро иди, дай им щото искат и доведи синовете ми… Аз тука ще те чакам…
В тази минута на Радината ръка падна гореща сълза.
Тя погледна Вълка с удивление. Вълко закри лицето си с една кърпа и начна с глас да плаче като малко дете.
— Ти плачеш! Ти не отиваш! — извика Рада. — Ах, сега познах, че ти не си сполучил нищо… Синовете ми ще погинат!…
Тя не можи вече да продума. Краката й се подгънаха и тя падна безчувствена на Вълковите ръце.
Слънцето вече беше се скрило отколе и страшен мрак владееше по земната повърхност, когато Рада се свести и доде в себе си.
— Де съм? — запита тя с твърде слаб глас. Вълко, който стоеше до нея на колене и беше издигнал пълните си със сълзи очи към небето, улови я за ръка и й рече:
— При мене си, Радо, не бой се.
Рада стана.
— Да си идем — каза тя, — защото Недка е у дома самичка…
— Да си идем.
И Вълко тръгна към Преслав. След него вървеше Рада, която от минута на минута изпускаше жални охкания… Те, кога влязоха в Преслав, в него вече царуваше мъртва тишина. Вълко се застоя до един малък дом и като хвърли уплашен поглед към Рада, каза с разтреперан глас:
— Радо, нашите пътни врата отворени!
— Боже, Недка е самичка! — извика Рада и като стрела отиде в дома си с надежда да намери дъщеря си, че спи. Но уви! Тя едвам отвори къщните врата и подскочи назад. Пред очите й се представи ужасно зрелище. Насред къщи гореше голям огън, до който седеше един едър человек, който беше натъкнал на шиш двегодишно малко дете и го въртеше, като че печеше кебап!… И това нещастно дете беше Недка — Радината дъщеря…
При това страшно зрелище Рада силно изкрещя, очите й се напълниха с кръв, всичките й телесни членове се разтрепераха и тя падна полумъртва в ръцете на една бабичка, която беше дошла на помощ… Помощ безполезна!…
Вълко като замаян се застоя насред двора, понеже когато Рада отвори къщните врата, той видя що се върши вкъщи и от ужас окаменя. Но като видя, че от къщи излиза человек с нож в уста и с пищови в ръце, той се свести. Всичката му кръв закипя от гняв и той като разярен тигър се спусна на разбойника. Макар разбойникът че свари да рани Вълка, но Вълко, без да гледа на раните си, измъкна от разбойниковите уста дългия нож и с него разсече тялото му на части. Подир това Вълко, като изгледа с мътни очи наоколо си, извика: „Боже, прости ме!“ — и издигна ножът да се убива. Но едвам той опря смъртоносното оръжие до гърдите си и Рада, която се свести и видя, че Вълко ще се убива, извика му със слаб глас:
— За мене живей, Вълко!
Тези Радини думи, произнесени с жален и умоляющ глас, подействуваха на Вълка. Той запрати смъртоносното оръжие настрана, приближи се до Рада и й каза:
— Радо, аз съм жив!…
Скоро около Вълка и Рада се събра много народ. Простодушните преславци, като научиха какво ново нещастие постигнало Вълка, плачеха горко. Вълко, макар и да беше стар, но в него живееше още юнашкия дух и телесните му сили още не бяха го оставили. Той свърза раните си, които, за добро щастие, не бяха опасни, улови Рада за ръка и й каза плачешком:
— Радо, бъди уверена, че Бог, когото обича — наказва го.
После, като изгледа събраните около себе си селяни, рече им:
— Добри селяни, видяхте, че бог ме наказва за незнайни някои мои грехове. Аз за каквото бях отишел в Шумен, не го получих. С голям горест се връщах и бях в отчаяние: но бог ми проводи и друго нещастие… Утешете Рада — аз сега ще се върна…