— Шегуваш се.
— Не, капитанът сам ми каза, че са покрити само за отговорност. Мисля, че Иполито вярва в самоосигуровката. Поне се надявам да е така. — Стоун даде указания на Дино как да кара по магистралата и се обади по телефона си на дежурната администраторка в „Бел Еър“. — Свободна ли е стаята до апартамента ми? — поинтересува се той.
— Сега ще проверя… — каза жената. — Да, свободна е.
— Ще ви помоля да отключите вътрешната врата. Имам нужда от повече пространство.
— Разбира се, м-р Барингтън.
— Благодаря, прибирам се след няколко минути. — Той затвори и се обърна към Арингтън. — Как си?
— Доста мокра, но като изключим това… добре съм. У дома ли ме водиш?
— Не, още не. Това ще решим малко по-нататък. Изглеждаш адски изморена.
— Ами… изморена съм — каза тя и се просна на задната седалка. — Събудете ме, като пристигнем.
Когато стигнаха в хотела, паркираха и придържайки Арингтън, я заведоха в апартамента на Стоун.
— Благодаря, Дино, сега ще я сложа да спи. Ще се видим на сутринта.
— Дано не е много рано — измърмори Дино и се прибра в собствената си стая.
Арингтън спеше на крака. Стоун смъкна мокрите дрехи от нея, бутна я под душа, колкото да измие солената вода по тялото й, облече я в хавлия и я отведе в съседната стая. Дръпна вдигащото се легло, сложи я в него и внимателно я зави.
Тя го прегърна през врата и го притисна към себе си.
— Остани да спиш с мен — прошепна в ухото му.
— Не мога — каза той. — Ти поспи, без да мислиш за каквото и да е било. Ще оправим всичко утре.
Но тя вече не го слушаше. Подпъхна завивката под брадичката й и се върна в стаята си. Взе душ и легна в леглото с чаша бренди в ръка. Не можеше да заспи. Дремна малко и в един момент установи, че навън се развиделява.
В шест сутринта се обади на Ванс Колдър.
— Ало? — Гласът му беше бодър, сякаш бе станал отдавна.
— Ванс, мисля, че се сещаш кой ти се обажда. Моля те не говори, а само ме слушай. Помниш ли къде съм отседнал?
Пауза.
— Да.
— Ела тук веднага и влез през задния вход. Ще те чакам.
— За…
— Млъкни. Просто ела. — Той затвори и се облече. Когато Ванс дойде, Стоун го чакаше на задния вход. Качиха се в апартамента му заедно.
— Какво става, Стоун? Каква беше тази загадъчност по телефона?
— Не знам дали телефоните ти не се подслушват. Те са способни на всичко.
— Какво се е случило? Нещо с Арингтън?
— Не, Арингтън спи в съседната стая.
Ванс тръгна към вратата, но Стоун го спря.
— Не я събуждай, нощта беше тежка. Нека закусим.
Ванс доизпи кафето си и остави чашката. През последния час почти не бе отварял уста. Говорил бе само Стоун.
— Благодаря ти, Стоун — каза той накрая. — Какво каза Арингтън за отвличането си?
— Нищо, беше изтощена.
— Много важно е аз да говоря пръв с нея.
— Тя е твоя съпруга — кимна Стоун.
— Трябва да й обясня някои неща, преди да започнеш да й задаваш въпроси, както знам, че ще направиш. След това, разбира се, ще я питаш каквото искаш, и после ще я отведа у дома.
— Не мисля, че е разумно да правиш последното, Ванс.
— Защо?
— Защото сме далеч от финала и тя определено още не е в безопасност. Мисля, че ще е много по-добре да наемеш тук апартамент, да се пренесеш и да не контактуваш с никого.
Ванс помисли.
— Добре. Тогава сега ще изляза и ще донеса дрехи за двама ни.
— Добра идея. Аз пък ще говоря с управителя. Върни се, когато си готов, и не казвай на никой от хората си къде отиваш.
Ванс кимна, стана и излезе.
Стоун позвъни на управителя.
— Благодаря ви за съседната стая — каза той. — Има ли апартамент от другата й страна?
— Да, има… — кратка пауза. — Празен.
— Моля ви, отключете го и пъхнете ключа под моята врата.
— Разбира се, м-р Барингтън.
— Искам също да ви помоля да отричате, че съм отседнал в хотела ви. А ако някой ме потърси по телефона, наредете да казват, че тази сутрин съм освободил апартамента и съм заминал.
— Както пожелаете.
Стоун затвори. На прага стоеше Арингтън… беше гола. Тя се приближи до него и го прегърна с двете си ръце през врата.
— Не ти ли е студено — тъпо попита той.