Тя поклати глава.
— Беше ми толкова горещо, че съблякох хавлията.
— Добре ли спа?
— Имах кошмари.
— Не съм изненадан. Искаш ли закуска?
— Искам да се любя с теб.
Стоун искаше същото, искаше го по-силно от всичко друго на света.
— Ванс беше тук допреди малко — въздъхна той. — Излезе да донесе дрехи за двама ви, след което ще се върне и ще се нанесе в хотела, докато не намерим решение на проблема… — Тя не отговори нищо и той продължи: — Мисля, че ще е най-добре да те намери в стаята ти, като се върне.
— Добре — каза тя след дълга пауза, целуна го продължително, обърна се и тръгна към вратата.
— Сигурна ли си, че не искаш да закусиш?
— Може би по-късно.
— Когато Ванс дойде, ще го пратя при теб.
— Добре — и тя затвори свързващата врата.
На Стоун страшно му се искаше да я последва, но не го направи. Седна разстроен и сложи лице в ръцете си.
Ванс пристигна само след няколко минути, натоварен с куфари — изобщо не се беше обаждал на пиколото.
— Мисля, че вече е будна — каза Стоун.
Ванс почука, влезе в другата стая с куфарите и бутна с крак вратата зад себе си.
Стоун изнесе каничката с кафе на терасата и пи кафе, докато не забеляза, че е изстинало. Ванс остана при Арингтън повече от час, но той не чу нито звук от разговора им.
Накрая Ванс излезе измъчен и посърнал.
— Арингтън иска да говори с теб — съобщи му той.
Стоун влезе при нея и на свой ред затвори вратата зад себе си. Арингтън вадеше различни неща от куфарите и ги отделяше.
— Седни, моля те — каза му тя.
Стоун седна на дивана и я зачака да започне. Тя се приближи и седна до него.
— Първо, предполагам искаш да ми зададеш някои въпроси относно последните две седмици… нека приключим с това, защото после аз имам да ти кажа някои неща.
— Добре — кимна Стоун и започна да пита.
54.
Толкова неестествено спокойна е, помисли си той, като се има предвид какво е преживяла. Тя го гледаше и чакаше въпросите му.
— Как те отвлякоха? — попита той накрая.
— Пазарувах на Родео Драйв. Върнах се на паркинга при колата и двама мъже бе набутаха в някакъв бус. Опаковаха ми очите, устата и ръцете и чух, че претърсват чантичката ми, търсейки ключовете от колата. Мисля, че един от тях я докара след буса.
— Къде те отведоха?
— Не знам. Преместваха ме всеки ден. Понякога махаха превръзката през очите ми, когато пристигнехме, друг път освобождаваха китките ми. Веднъж успях да се добера до телефон в някаква стаичка и ти позвъних. Всъщност… два пъти.
— Досетих се — каза Стоун. — Била си в склада на един ресторант. Намерих там кибрита.
Тя се усмихна.
— Добър детектив.
— Някой обясни ли ти защо са те отвлекли?
— Два пъти един от тях ми каза: „Не се безпокой, няма да ти сторим нищо лошо. Когато съпругът ти омекне, ще те върнем у дома“. Попитах какво означава „да омекне“, но те не ми обясниха. Предполагам, ставало е дума за откуп.
— Но ти си разговаряла с Ванс всеки ден.
— Да, само че те ме бяха предупредили да казвам единствено, че съм добре. Искаха от мен да го умолявам да ме върне. Опитах се да не го правя.
— Каза ли ти някой кой е наредил да те отвлекат?
— Не… питах, но не ми отговаряха. Понякога чувах да споменават за „боса“.
— Кога те отведоха на яхтата?
— Бях на две яхти в различни моменти. На голямата бях два пъти.
— С лодка ли те откараха на нея?
— Първия път да. Втория път яхтата, мисля, беше акостирала. Това беше… вчера.
— Сториха ли ти нещо. Държаха ли се грубо с теб?
— Един от тях веднъж ми удари шамар, след като разбраха, че съм използвала телефона. Казваше се Вини, запомних името му. Бих искала да го сритам в топките, ако някога ми се отвори такава възможност.
— Няма да можеш, мъртъв е. Имаше ли наоколо друг, на име Мани?
— Да, но се сменяха непрекъснато. Имаше и Томи, и още някакъв, на когото му викаха Зип.
— Други имена?
— Не, само четиримата.
— Споменаваха ли пред теб имената Дейвид Стърмак и Иполито?
— Не, но аз ги познавам лично, така че бих запомнила.
— Яхтата е била на Иполито.
— Разбрах от разговора ти с Дино снощи.