— А ако не е на Ванс?
Тя го погали по бузата и леко го целуна.
— Обичам те, Стоун, наистина. Но не знам какво чувстваш, така че…
— Ще ти кажа…
— Недей — спря го тя. — В момента няма да ми бъде от полза. Ако детето е твое, ще ти съобщя и ще поговорим. Ясно е, че ще имаш право да бъдеш част от живота му. Но двамата с теб трябва да изгладим някои неща между нас и трябва отсега да сме наясно, че това може и да не бъде възможно. Не искам да мисля за това, преди да се е родило детето. Не бих желала да хабя емоции. Какъв е смисълът да мисля за живот с теб, ако детето се окаже на Ванс? Предполагам, съзнаваш колко тежко би било за мен.
Стоун кимна.
На вратата се почука.
Арингтън го целуна отново, стана и отвори. На прага беше Бети Саутард.
— Добро утро, Арингтън — поздрави я тя. — Радвам се да те видя пак. Прехвърлят самолета на „Центурион“ от „Ван Нюис“ в „Санта Моника“. Вече трябва да е кацнал и когато пристигнем там, със сигурност ще е заредил.
— Готова съм — каза Арингтън. Затвори куфара си и го подаде на Бети. — Чао — каза тя на Стоун. — Ще ти се обадя, но може и да не бъде скоро.
— Ще чакам с нетърпение — увери я той, съумявайки някак да избута думите покрай буцата в гърлото си.
55.
След заминаването на Арингтън, Ванс се прибра в апартамента. Поръча на румсървиса още кафе и седна на терасата, където беше Стоун.
— Първо, бих искал да те наема като адвокат, що се отнася до текущата криза. Съгласен ли си?
— Нямам лиценз за практикуване в Калифорния — каза Стоун, — а ако по някаква причина се стигне до съд, ще трябва да ти представя калифорнийски адвокат. Но за момента поне мога да бъда твой съветник по правните въпроси и за да бъдеш спокоен, искам да те уверя, че всичко, което счетеш за възможно да споделиш с мен, попада автоматично в категорията на привилегированата информация, обменяна между адвокати и клиент.
— Добре тогава — погледна го Ванс, — какво искаш да научиш?
— Всичко — простичко каза Стоун. — И този път не скривай нищо.
— Всичко се започна с акциите — въздъхна Ванс. — Говоря за акциите на „Центурион“. Компанията не е публична и в голяма степен е собственост на тесен кръг хора — примерно дузина, не повече — които държат различни дялове. Малък процент се държи от около двайсет и петима дребни собственици — предимно ценени служители на студиото. Някой започна да се свързва със собствениците и да им предлага да изкупи дяловете им, очевидно с цел да овладее контрола над компанията.
— Кой?
— Първоначално не можеше да се разбере, защото се действаше чрез подставени лица. Лу Регенстайн пръв надуши и разбра, че върху акционерите е бил оказван натиск да продават, или поне да не споменават, че с тях е говорено. Беше много странно и някак… заплашително.
— Кога се свързаха с теб?
— Почакай малко, има други неща, за които трябва да ти разкажа, за да се оправиш в ситуацията.
— Добре, давай нататък.
— Дейвид Стърмак и аз сме приятели отдавна. Всъщност мисля, че той и Лу са най-добрите ми приятели. Точно Дейвид ме запозна с Они Иполито. Малко преди това бях поканен да участвам в строителна програма — ставаше дума за голям пазарен комплекс — но стана издънка с финансирането. Поставен бях пред избора да кихна голяма сума наведнъж — говоря за трийсет милиона долара — или да загубя петте, които вече бях инвестирал. Помолих Дейвид за съвет и той ми уреди делова среща с Иполито. Обядвахме заедно и седмица по-късно „Сейф Харбър“ ни откри кредитна линия.
— Съмнителен ли беше проектът?
— Нямах подозрения. Всъщност мениджърът бе имал някакви проблеми в миналото с погасяване на дълговете си и по тази причина основният ни инвеститор се бе разколебал и оттеглил. Комплексът вече е открит и носи добра печалба. За „Сейф Харбър“ сделката се оказа златна мина.
— Какво се случи по-нататък?
— Нищо не се случи изведнъж, напротив — всичко се разви постепенно. Започнах да прехвърлям средствата си в „Сейф Харбър“, защото бях доволен от банката, докато накрая не вложих там всичко — акции, облигации и всякакви ценни книжа, както и всички фондове, включително един, който бях създал на името на Арингтън. Винаги когато вземах участие в бизнес проект, който искаше финансиране, „Сейф Харбър“ бяха насреща — с готовност и желание. Така че когато Они ме покани да вляза в борда, приех без колебание.