— Откога си в борда?
— Седем-осем месеца. Но не постъпих правилно.
— Защо мислиш така?
— Още в началото усетих, че Они очаква от мен безропотно да се съгласявам с всяко негово решение, особено с онези, свързани с личната му компенсация — дял от привилегированите акции, премии и така нататък. Другите директори — включително Дейвид Стърмак — не смееха да се обадят. Трябва да знаеш, че аз съм член на още три борда, където вземам активно участие и приемам задълженията си пред акционерите много сериозно. Мислех да се откажа, но Они ме убеди, че в известна степен съм му морален длъжник и че ще изглежда много лошо за него, ако подам оставка. Един ден дойде при мен и направо заяви, че иска да стана телевизионно лице на банката. Отрязах го без замисляне.
— Как прие той това?
— Не много добре. Обясних му, че никога не съм правил телевизионна реклама и че никога няма да правя. Бях посветил живота си на сериозна актьорска кариера и нямах никакво желание да я провалям. Той каза, че именно затова е държал да ме има в борда. Обясни ми, че съм свързан с банката като неин клиент, че имам съвместен бизнес с нея и че би изглеждало напълно логично да стана лице на банката. Отново отказах и му заявих, че ще депозирам едномесечно предизвестие за напускането си на борда. Казах му, че трябва да използва това време, за да смекчи максимално възможните негативни последици и му обещах да не го правя публично.
— Оказа ли ти повече натиск?
— Не веднага. Но на следващата седмица ме посети Дейвид Стърмак и ме информира, че някой желаел да ми плати щедро за акциите в „Центурион“ — спомена, че ставало дума за сума, двойно по-голяма от текущата им цена. Казах на Дейвид, че изобщо няма да мисля за това предложение, преди да съм се консултирал с Лу Регенстайн.
— И той какво каза на това?
— Настоя да не споделям с Лу, че ми е било правено предложение, а още по-малко да му казвам, че точно той е бил посредникът. Трябва да ти кажа обаче, че се държа нетипично твърдо, бих казал… заплашително.
— Какво направи ти?
— Веднага щом той си тръгна, аз позвъних на Лу и му казах какво се е случило. Лу страшно се ядоса и аз му обещах да не продавам акциите. Още същия ден накарах Бети да ги прибере в нова депозитна касета.
— Толкова ли заплашен се почувства?
— Трудно ми е да ти го обясня, но да.
— „Центурион“ доходна инвестиция ли е?
— Не чак кой знае колко, но усреднено за годините, като цяло сме на печалба. Студиото се придържа към практиката да не ползва големи кредити, но през последните една-две години имаше няколко скъпоструващи провала, така че Лу се видя принуден да се обърне към „Сейф Харбър“. С одобрение на борда — на който съм член и аз — кредитът бе даден.
— Защо в такъв случай толкова силно са искали да сложат ръка на студиото, след като не е силно печелившо?
— Земята.
— Каква земя?
— Земята, на която е построено. Това впрочем е теорията на Лу. Всички акционери и всички членове на борда добре знаем, че земята е поне толкова ценна, колкото бизнеса на студиото. Преди няколко години направихме глупостта да продадем задния парцел за няколко милиона долара. Не знам с какво сме мислели. Сега щеше да струва поне двайсет пъти повече. Всъщност студиото е разположено на най-големия парцел земя в Лос Анджелис, притежаван от единствен собственик — говорим за площ от хиляда и седемстотин декара! Ако събереш в едно същата площ от множество частни парцели, това ще ти струва стотици милиони, ако не и милиард.
— Защо в такъв случай студиото не я продаде и не се пренесе на ново място в предградията?
— Защото стойността на такава операция, прибавена към строежа от кота нула е почти равна на онова, което би се получило от продажбата. Както и да е, всички наши акционери са от бранша и те без изключение — продуценти, режисьори и старши служители — отлично съзнават, че онова, което имаме, е уникално и няма начин да бъде пресъздадено на друго място. Освен това тези хора са състоятелни и нямат наложителна нужда от парите. Така че продажбата просто е излишна. По старо правило — не казвам, че не е имало изключения от него — когато някой иска да продава, студиото изкупува дела му обратно, като цената се определя по предварително договорена формула. Същото става и когато някой умре — студиото изкупува дела на наследниците. И понеже извън студиото на практика не съществува пазар на малките пакети акции, този начин на процедиране устройваше всички. Човекът зад операцията по изкупуване на индивидуалните дялове явно искаше да събере в едно голям пакет, игнорирайки практиката на обратно изкупуване.