— Разбирам. Но от друга страна, новите собственици са щели да се окажат в положението на старите, нали така? Щели са да притежават голям брой акции в нещо, което струва скъпо, но не си струва да бъде продавано. Освен ако не възнамеряват да затворят студиото, да го изравнят със земята, да продадат парцела и да приберат парите. Прав ли съм?
— Според Лу схемата е по-сложна. Той смята, че тези хора използват Сенчъри Сити като пример.
— Говориш за голямата група административни сгради?
— Да. Сенчъри Сити е построен на задния парцел от мястото, където някога се е издигало „Туентиът Сенчъри Фокс“. Както е известно, те го продадоха на строителни предприемачи. Лу смята, че потенциалните собственици — нека приемем, че това са Дейвид Стърмак и Иполито — не искат да продават земята. Според него те искат да разработят парцела сами с финансирането на „Сейф Харбър“ и всякакви други пари, които биха могли да привлекат. В края на този проект административният комплекс на това място би им донесъл печалба от милиарди.
— Възможно ли е една-единствена банка да финансира такова начинание?
— Не, но има нещо, което още не съм ти казал.
— Казвай тогава.
— Преди две години Они ми изпрати един човек на име Бероун, който върти някаква компания за финансови услуги. Бероун ме попита дали се интересувам от инвестиция — ставаше дума за значителна сума — с огромна възвръщаемост, която няма да има нужда да декларирам пред данъчните.
— Аха…
— Именно, но тогава не погледнах така на предложението. Дадох му половин милион долара и ежемесечно куриер ми носеше дивидент в кеш. Прехвърлях парите на Бероун, който ги изпращаше зад граница срещу такса и там ги инвестираха в някаква компания.
— Искаш да кажеш, че е изпирал парите?
— Да, мисля, че му казват така.
— Намирисва ми на лихварство или наркотици. Нищо друго не може да донесе голяма кешова възвръщаемост на инвестиция.
— Става дума за десет процента месечно.
— Знам, че е много, Ванс, но ако Бероун се е занимавал с лихварство, печалбата е десет процента седмично!
— Тъпо е, знам. Само че след няколко месеца вложих още един милион долара.
— Дърпали са те все по-навътре в блатото, Ванс.
— Да, затъвах все повече. Когато казах на Они, че няма да стана лице на банката му, че подавам оставка от борда на директорите и че изтеглям всичките си активи там, след няколко дни пак се появи Бероун.
— Май се досещам какво следва.
— Вероятно. Уведомих го, че се оттеглям от инвестиционната му схема. Но той ми каза, че не мога да го направя, защото ако съм го сторел, щял да има неприятности с данъчните и че за участието ми щяло да се разчуе. Ядосах се много и… може да се каже, че го изхвърлих от кабинета си на улицата. Готвех се да се обадя на моя адвокат, когато ми позвъни Дейвид Стърмак. Помоли ме да изчакам едно денонощие и да му дам шанса да оправи нещата, без да се вдига шум и така, че всички да са доволни. Съгласих се. Това беше около един часа на обед. По-късно следобеда на същия ден отвлякоха Арингтън. Първото телефонно обаждане беше в шест вечерта.
— Нека позная — предложи Стоун. — Стърмак и Иполито не могат да бъдат уличени, че имат пръст в цялата тази история, а ако някой го стори, те могат направо да отрекат всичко и в крайна сметка ще имаме твоята дума срещу тяхната.
— Разбрах това, когато ми се обадиха за пръв път и тогава реших да взема нещата в ръцете си.
56.
Стоун слушаше всичко това с тягостното усещане, че най-лошото тепърва предстои.
— И какво направи? — попита той.
— Първо, говорих с Лу Регенстайн и му казах, че възнамерявам да се боря с тези хора. Той не възрази, защото в крайна сметка атаката беше и срещу него и студиото му, а той не е от хората, които си хвърлят картите. Предложи ми да говоря с Били О’Хара, който е шеф на вътрешната охрана в студиото.
— Чувал съм за него — каза Стоун.
— Били ме изслуша със съчувствие, но аз бях изненадан, че като бивш полицай не настоя веднага да се обадя в полицията и ФБР.