— Бих желал да се видя днес с двама ви, колкото е възможно по-рано.
— Задръж така, Стоун, и ще проверя по другата линия каква е ситуацията.
— Добре. — Стоун изчака около две минути.
— Там ли си още?
— Ти как мислиш?
— Какво ще кажеш за един делови обяд? Ти черпиш.
Стоун му даде номера на апартамента си в „Бел Еър“.
— След час?
— Става.
Стоун затвори и се обади на Рик Грант.
— Рик, имам уговорка за обяд с Хенк Кейбъл и данъчен инспектор. Искаш ли да присъстваш и ти в апартамента ми?
— Разбира се. Какво се е случило?
— Мисля, че ще има и нещо за теб във всичко това, но трябва да те предупредя — федералес ще намажат най-много.
— Ами то това си е ясно по принцип, не разбрах кое му е новото.
— Можеш ли да дойдеш след един час?
— Мога, но бих искал преди срещата да науча какво се е случило.
— Това в момента не е от голямо значение. От теб очаквам само да си тук, да слушаш внимателно и да ме подкрепиш, когато се наложи.
— Ще слушам и ще те подкрепя, но ако започваме да действаме официално, ще трябва да защитавам и интересите на отдела.
— Не знам дали това ще ти прозвучи утешително, но мога да те уверя, че отделът ти ще получи повече признание, отколкото биха ви дали федералните, ако не бяхте забъркани в цялата история от началото й. Аз поне вече имам нещо, което знам, че те искат. Остава да разберем колко силно го желаят.
— Окей, ще ти се доверя.
— Тогава ще се видим след час — каза Стоун. Затвори, разходи се до офиса на управителя и поиска назаем компютър. Хората с удоволствие му услужиха.
— Между другото, м-р Барингтън, търсиха ви на два пъти, но както пожелахте, ние заявихме, че не знаем къде сте — информира го дежурната администраторка.
— Някой остави ли име?
— Не, сър.
— Така и предполагах.
Той седна на компютъра, написа набързо един документ, разпечати го в няколко екземпляра и се върна в апартамента. Ванс междувременно се беше събудил.
— Какво става? — попита той.
— Уредих си тук среща с едни хора и искам да не те виждат, докато не ми потрябваш. Защо не си поръчаш обяд в твоя апартамент?
— Окей.
— И не излизай. Някой ме е търсил по телефона и мисля, че и двамата можем лесно да се досетим кой е той.
— Не се безпокой, ще бъда по-нисък от тревата.
— Ванс, ако те поканя на срещата, това ще означава, че е дошъл моментът да разкажеш всичко на тези хора, разбираш ли?
— Да… предполагам. Разчитам изцяло на теб да защитиш интересите ми.
— Ще им обясня ситуацията, преди да те поканя да говориш.
— Добре, но помни, че не искам никакво даване на показания и никакво известяване на пресата за личното ми участие.
— Това е крайната ми цел — обеща Стоун.
Хенк Кейбъл и данъчният му приятел бяха точни. Инспекторът изобщо не изглеждаше както Стоун бе очаквал: висок, към петдесетте, с посребрени слепоочия — повече му подхождаше да бъде съдия.
— Стоун, това е Джон Рубенс — представи го Кейбъл. — Той е шеф на следствения отдел към Главното данъчно управление на Южна Калифорния.
Двамата си стиснаха ръцете. Пристигна Рик Грант и на свой ред бе представен. Малко след това се появи и сервитьорът със салата от раци, която Стоун предварително бе поръчал за всички и две бутилки превъзходно калифорнийско шардоне. Обядът бе сервиран на терасата към апартамента на Стоун. Хапнаха и изпиха шардонето. Поднесоха им кафе.
— Е, господа, време е да ви разкрия с каква цел се вкарвам в тези разноски — усмихна се Стоун.
— Моля те — отговори Рубенс. — И благодарим за обяда.
— Имам за клиент човек, който може да се окаже ключов свидетел в голям процес — започна Стоун.
— Какво е престъплението? — поинтересува се Рубенс.
— Като начало, укриване на данъци на обща стойност може би стотици милиони долари — кротко обясни Стоун.
— Това ми пълни душата — призна инспекторът.
Обади се Кейбъл:
— Мога ли да предполагам, че става въпрос за лицата, за които си говорим от известно време?
Рубенс остро го погледна.
— Говорили сте си? От колко време?
— Няколко дни — успокои го Кейбъл.
— За укриването на данъците се разбра тази сутрин — допълни Стоун.