— Да, аз съм — потвърди О’Хара.
— Информиран ли сте за конституционните си права?
— Да, информиран съм.
— Разбирате ли ги?
— Да, разбирам ги.
— Желаете ли по време на този разпит да присъства личния ви адвокат?
— Не, не желая.
— Потвърждавате ли, че говорите доброволно и без да ви се оказва натиск?
— Да, потвърждавам.
— Обещано ли ви е от мен или друг служител на закона нещо различно от имунитет срещу съдебно преследване в замяна на вашите показания?
— Не, не ми е обещавано.
— Разкажете възможно най-изчерпателно как се замесихте в престъпленията, които понастоящем се разследват от Полицейското управление на Лос Анджелис и федералните власти.
О’Хара пое дълбоко въздух и започна. Речта му се лееше като показания на опитен полицай в съдебна зала — нещо, което му бе добре познато.
— Напуснах преди пет години Полицейското управление на Лос Анджелис, защото м-р Луис Регенстайн, председател на борда, ми предложи длъжността началник охрана към „Центурион Студиос“. След като изпълнявах тази длъжност в продължение на една година, ми беше предложено да закупя акции на компанията. Закупих сто акции на цена петстотин долара за акция. Студиото ми зае парите за закупуването… Приблизително преди три месеца към мен се обърна м-р Дейвид Стърмак, член на борда на директорите на „Центурион Студиос“, който ми направи предложение да разменя акциите си в „Центурион“ за същия брой акции на „Албакор Фишърис“ — компания, контролирана съвместно от м-р Стърмак и м-р Онофрио Иполито, който освен това е и председател на борда на „Сейф Харбър Банк“.
— Това изгодна размяна ли беше?
— Размяната означаваше десетократно увеличение на размера на първоначалната ми инвестиция.
— Какво поиска м-р Стърмак срещу това щедро предложение?
— Помоли ме да му сътруднича чрез дейност в студиото, целяща акционерите да продадат акциите си на „Албакор“.
— Съгласихте ли се да му помогнете?
— Да.
— Той поиска ли от вас още нещо?
— Не тогава.
— По-късно?
— Няколко седмици по-късно м-р Стърмак отново дойде да ме види. Научил, че Луис Регенстайн възнамерява да ме уволни като шеф на службата за охрана. Каза, че щял да използва влиянието си в компанията, за да предотврати подобно развитие на нещата, ако знаел, че може да разчита на мен в другата си работа.
— Каква друга работа?
— На следващия ден ми уреди среща с м-р Онофрио Иполито. Когато отидох в офиса му в „Сейф Харбър Банк“, бях претърсен за оръжие и записващи устройства, след което се видях с м-р Иполито на четири очи.
— За какво стана дума по време на тази среща?
— Първо ме предупреди, че разполага с доказателства под формата на свидетел, че съм бил замесен в незаконна дейност, докато съм бил полицай.
— Какви действия?
— Неговият свидетел щял да свидетелства, че съм приемал подкупи от представители на организираната престъпност.
— Приемал ли сте подобни подкупи?
— Да.
— Какво стана по-нататък?
— М-р Иполито заяви, че има работа за мен и че ако направя каквото иска от мен, ще забогатея повече, отколкото някога съм мечтал. Каза, че имал бизнес планове, които щели да увеличат петдесет, ако не сто пъти цената на акциите ми в „Албакор“, и че ако се справя и служа съвестно, ще мога да закупя още акции на преференциални цени. Предложи ми и заплата от двеста хиляди долара годишно в кеш, напълно освободена от данъци. И ме успокои, че съм щял да продължа да получавам заплатата си в „Центурион“.
— Приехте ли предложението му?
— Да, приех го.
— Каква работа вършихте за м-р Иполито?
— Прегледах досиетата на служителите в „Центурион“, направих списък на всички акционери и го дадох на м-р Стърмак. Транспортирах големи суми в наличност от м-р Мартин Бероун до офиса на „Албакор“, който се намира на етажа под офиса на м-р Иполито в сградата на „Сейф Харбър“. Изпълнявах множество рутинни задачи за м-р Иполито, включително дисциплинарни действия по отношение на уличен лихвар, за чиито прегрешения бе научил м-р Бероун.