— Кой размер обувки носиш, Стоун?
— Десет. Защо?
— Може да намерим начин. Ето какво: върни се в хотела си, закуси, вземи душ, преоблечи се. Ще дойда там след два часа.
Стоун се върна в „Бел Еър“. Дино спеше. Съблече се, избръсна се и влезе под душа. Когато излезе, Дино беше станал.
— Къде, по дяволите, беше цяла нощ? — намръщен го попита той. — Не знаех какво да мисля.
— Извинявай, че не ти се обадих. Проведохме среднощен разпит.
— На кого?
Стоун му разказа за последните събития, докато се обличаше.
— Каква е тази история с обувките? — попита Дино.
— Убий ме, не знам — чистосърдечно призна Стоун. — Хайде да закусим.
Точно приключваха със закуската и се появиха Хенк Кейбъл и Рик Грант. Кейбъл носеше под мишница кутия за обувки.
— Свали обувките си и си събуй панталоните — каза Кейбъл. — А също и бельото.
Стоун го направи.
— Без снимки — шеговито предупреди той.
Кейбъл отвори кутията и извади от нея чифт мокасини с кожен език отгоре.
— Това са девет и половина — обясни той. — Най-близкото, което можах да намеря.
— Предполагам става дума за някаква федерална високотехнологична обувка — попита Стоун.
— Добро предположение. Пробвай ги.
Стоун обу обувките.
— Стискат ми.
— Ще оживееш — безгрижно махна с ръка Кейбъл. — Значи, работят така: в тока на едната има миниатюрен касетофон, а в тока на другата — предавател. — Той пъхна много тънка жичка в малка дупчица в горния край на едната от обувките. — Обърни се. — Стоун послушно се обърна. Кейбъл прекара жичката нагоре по десния му крак, фиксирайки я върху кожата с лепенки, след това повтори операцията с левия крак. — Окей, обуй си гащетата и панталоните — нареди той. Стоун се облече. — Добре, сега ще ги закрепим около кръста ти, така че да излизат отпред — обясни Кейбъл, — и ще свържем тези миниатюрни микрофони към двете жички. — Той го направи и залепи микрофоните за корема на Стоун. Попаднаха в пъпа му. — Сега вкарай ризата си и сложи колана. — Стоун го направи. — Ето — показа Кейбъл, — ако те обискират, ще търсят предавател, залепен с лепенки за гръдния ти кош или долу ниско на гърба ти или в чатала ти. Но няма да търсят в токовете на обувките ти. Даже ако те опипат с ръце внимателно през дрехите, жичките са толкова тънки, че няма начин да ги усетят.
— Разбрах — каза Стоун. — Това е добре, може да мине.
— Склонен съм да се обзаложа, че няма да ги забележат — настоя Кейбъл.
— Как се включват касетофончето и предавателя? — попита Стоун.
— Достатъчно е да чукнеш малко по-силно с ток върху твърда повърхност. Може и да не стане върху мокет. Предавателят ще слушаме и от петнайсет километра, а касетофончето може да записва до два часа.
— Не разбрах за касетофона — каза Стоун. — Защо не записвате само сигнала от предавателя?
— О, ще го записваме, разбира се, но искаме да се подсигурим в случай, че има смущения или ако стаята, където говорите, е екранирана.
— Ето какво ще направим — намеси се Рик. — Ти ще отидеш в сградата на „Сейф Харбър Банк“ и ще вземеш асансьора за най-горния етаж, където е офисът на Иполито. Кажи на секретарката му кой си и поискай среща с Иполито.
— Ако откаже?
— Ще настоиш. Обзалагам се, че любопитството му ще надделее, особено след като е мислил, че си мъртъв. Сигурен съм, че ще иска да те види.
— И какво после?
— Въвлечи го в разговор, опитай се да го провокираш да се самоуличи.
— И как, по дяволите, се прави това?
— Езикът ти е добре окачен, Стоун, знам, че ще намериш начин. Накарай го да говори и нека говори колкото може по-дълго.
— А вие, момчета, къде ще бъдете междувременно?
— Ще бъдем из цялата сграда, на един асансьор път от теб. Ако той зареже всичко и побегне, няма начин да мине през нас и да напусне сградата.
— Ами ако просто извади пистолет от чекмеджето на бюрото си и ме застреля на място? — продължи да се интересува Стоун.
— Хайде сега, да не мислиш, че ще извърши убийство в кабинета си?
В диалога им се намеси Кейбъл, който вдигна писалка с мастило „Монт Бланк“ — от дебелия модел.
— Още няколко джаджи: тази малка дебелана може да изстреля един куршум двайсет и втори калибър с кух връх. Сигурен съм, че ще можеш да уцелиш събеседника си от една ръка разстояние — по-далеч от това не мога да гарантирам. Лично аз на твое място бих се целил в главата. — Той вдигна нова писалка. — Това е втора от същия вид. Сложи ги във вътрешния джоб на сакото — там, където хората нормално носят писалките си. — Той разви капачката и демонстрира: — Дори ще можеш да пишеш с нея — после я зави отново. — За да стреляш, насочваш я където трябва и силно натискаш върха на златната закачалка, ето тук — и му показа, без да стреля.