Стоун на свой ред тръгна към асансьорите. Почака малко, понеже единият, както му бяха казали, не работеше, но накрая се върна вторият, той се качи в кабината, натисна бутона за последния етаж и пое към върха на сградата. Асансьорът спира на няколко пъти, за да обслужва други хора, но когато стигна на двайсет и петия етаж, Стоун отново беше сам.
— Пристигнах — каза той за микрофоните.
Излезе от асансьора и се озова в голяма, луксозно обзаведена приемна. Дейвид Стърмак седеше в едно от креслата и прелистваше последния брой на списание „Форчън“. Изобщо не вдигна поглед.
— Мога ли да ви помогна? — сърдечно попита секретарката.
— Да, бихте ли съобщили на м-р Иполито, че…
Разнесе се сигнал.
— Извинете — спря го тя и вдигна слушалката. — Да, сър. Веднага ще го пусна. — После се обърна към Стърмак. — М-р Стърмак, м-р Иполито ще ви приеме сега.
Стоун се обърна с гръб и се изкашля в ръката си, докато Стърмак минаваше покрай него. Не че той му обърна внимание. Секретарката натисна скрит бутон под плота на бюрото си и вратата на кабинета се отвори за Стърмак.
— О, ето го и Дейвид — каза й Стоун с усмивка и на свой ред тръгна към вратата. — И аз съм за срещата.
Тя кимна и се усмихна в отговор.
Стоун стигна до вратата малко преди да се затвори и се вмъкна точно зад Стърмак. Иполито беше зад писалището си с гръб към вратата и говореше по телефона. Стърмак още не беше забелязал, че след него върви друг.
Кабинетът беше просторен, приятно обзаведен и предлагаше прекрасна картина на града, особено в посока към океана, където гледката беше завладяваща. Стърмак отиде при бюрото и се намести в едно от креслата. Стоун се приближи и седна в другото.
Стърмак го погледна, сепна се и панически се изправи. В същия момент Иполито остави слушалката и се обърна към тях. Стоун невъзмутимо се намести по-удобно в креслото.
— Добро утро, господа — проговори той.
Стърмак изглеждаше като че ли всеки момент ще получи сърдечен удар, но Иполито, макар да се бе изненадал за момент, си беше възвърнал хладнокръвието.
— Седни, Дейвид — каза той. После бръкна под бюрото и задържа там ръката си за малко.
— Ти откъде дойде? — с треперещ глас попита Стърмак.
— От дълбините на Пасифика — отговори Стоун. — Извинявам се, че ви разочаровам.
В кабинета нахлуха двама мъже, всеки с пистолет в ръката.
— Претърсете го — нареди Иполито и го посочи, като че ли можеше да стане грешка.
Стоун стана и позволи да го отупат през дрехите.
— Чист е, с изключение на телефона — каза единият от мъжете, с телефона на Стоун в ръка.
— Благодаря ти, Томи, можеш да му го върнеш.
Мъжът върна на Стоун клетъчния му телефон и той го пъхна в джоба си. Двамата телохранители погледнаха въпросително Иполито и той ги отпрати с кимване.
— Значи наистина си бил ти — замислено каза Иполито. — Капитанът на яхтата ми те описа, но аз не можех да му повярвам.
Стоун сви рамене. Не искаше да признава потопяване на яхтата по време на записван разговор.
— Не разбирам — заекна Стърмак, който определено изглеждаше зле.
— Нашият м-р Барингтън е потопил яхтата ми. Всъщност и двете ми яхти.
Стоун се усмихна все така мълчаливо.
— И какво ви води при нас, м-р Барингтън? — вежливо се осведоми Иполито.
— Помислих си, че можем да вършим съвместен бизнес — отговори Стоун.
— След всичките пари, които ми струвате? — възмути се Иполито. — Бизнес с вас?
— Я оставете това, м-р Иполито. И аз мога да се оплача, че сте отвратителен домакин, след като ме поканихте на парти, а се опитахте да ме убиете по пътя. Какво ще кажете на това?
— Вие ми стояхте на пътя — сви рамене Иполито. — Убивам хората, които ми се изпречват.
Стоун се усмихна. Надяваше се микрофоните да са уловили това малко признание.
— Добре, в такъв случай сме квит — каза Стоун. — Вие се борите срещу мен, аз — срещу вас. Не мисля, че това трябва да пречи на другия бизнес, нали така?
— За какъв друг бизнес става дума? — раздразнено попита Иполито.
— Бих желал да инвестирам в „Албакор Фишърис“ — обясни Стоун. — Мисля, че акциите й ще скочат нагоре. С моя помощ, естествено.
— И как ще помогнете това да се случи? — студено се осведоми Иполито.
— Като ви помогна да установите контрол над „Центурион Студиос“ — отговори Стоун. Импровизираше естествено, но беше приковал вниманието им.