— Грант е — каза той. — Тръгваме! Всички!
Дино го хвана за ръката.
— Чакай, слушай!
Отново гласът на Стоун:
— Къде отиваме с този хеликоптер? — и шум на развъртащи се витла.
— О-о, мамка му! — изсъска Грант. Отвори вратата на буса, изскочи навън и погледна нагоре. Голям черен хеликоптер се вдигаше от покрива на „Сейф Харбър Банк“. Вмъкна се бързо обратно в буса. — Включи ме на командния канал — заповяда той на оператора. Мъжът завъртя някакъв ключ и кимна. — Говори лейтенант Грант — каза Рик. — Свържете ме с авиацията.
Миг по-късно се разнесе женски глас:
— Въздушно отделение към Полицейско управление на Лос Анджелис.
— Аз съм лейтенант Грант. Веднага ме свържете с вашия командир!
— Слушам, сър, свързвам ви с дежурния по база.
— Дежурен въздушна база слуша — отчетливо изрече мъжки глас.
— Обажда се лейтенант Ричард Грант. Говоря от името на началника на детективския отряд. Голям черен хеликоптер току-що излетя от покрива на сградата на „Сейф Харбър Банк“ в централен Лос Анджелис и виждам, че се насочва на юг-югозапад. Искам от вас да пренасочите насам всичко, с което разполагате в момента във въздуха и да прехванете този хеликоптер. Не стреляйте, повтарям, не стреляйте по него — един от хората ни е на борда му. Искам да бъде принуден да кацне и ако се насочва към Мексико, при никакви обстоятелства не трябва да му бъде разрешено да прекоси границата!
— Разбрано, лейтенант — потвърди дежурния командир на базата.
— Какво можете да насочите натам?
— Имам два хеликоптера на площадката в постоянна бойна готовност и четири други из въздуха на различни места. Разполагам и с два самолета, които изпълняват задачи.
— Дайте всичките, искам максимално покритие.
— Разбрано, сър.
— Помнете, не трябва да преминават границата. Уведомете въздушните диспечери да не дават разрешение на никакви хеликоптери за полети в южна посока, ясен ли съм?
— Напълно, сър, вече действаме.
— Ей, докато действате, пратете нещо в центъра да ме вземе. Къде може да кацне вашият човек?
— За колко души става дума, сър?
— За колкото може повече.
— Имам патрул във въздуха недалеч от парка Макартър, който може да вземе още двама души.
— Тръгваме натам. — Рик се обърна към един от полицаите: — Пали и да виждам двата ти крака върху педала на газта! Няма да сядаш на седалката! А вие там, останете на честотата на Барингтън.
Някой тресна вратата на буса, който вече правеше обратен завой. Друг сложи „буркана“ на покрива и включи сирената.
— Знаех си, че не трябваше да го пускам сам — промърмори Дино.
63.
Стоун седна между Томи и Зип на една от двете тапицирани в кожа скамейки, а Иполито и Стърмак се наместиха срещу тях. В салона беше забележително тихо. Витлата отвън само глухо се чуваха.
— Накъде, м-р Иполито? — попита през рамо пилотът.
— Енсенада — отговори Иполито. — С максимална скорост.
— Трябва да получа разрешение от диспечерите за такъв полет.
— Заеби разрешението, спусни се ниско над водата и ни закарай в Енсенада. Поискай очаквано време на пристигане там.
— Ще го имам след минутка, сър.
Обади се Стърмак:
— Они, какво правиш? Защо искаш да стигнеш в Енсенада?
— Защото Тихуана е прекалено очевидно! — Той откачи слушалката на телефона над главата си и набра номер. — Иполито се обажда. Искам да приготвите G-5 за незабавно излитане. Направете заявка за Енсенада, напълнете резервоарите докрай и така нататък? Ясно ли е? — Отговориха му нещо. — Трийсет минути е много дълго. Имате петнайсет. Вече летим към самолета — и той остави слушалката обратно.
— Они — умолително каза Стърмак, — не схващам. Защо ще летим за Мексико?
— Хайде, Дейвид, не беше толкова тъп. Ти наистина ли помисли, че Барингтън ще има глупостта да дойде в кабинета ми без подкрепа? Изобщо не е убивал Били О’Хара — той не е такъв човек. О’Хара е изпял всичко и аз съм готов да се обзаложа с теб, че в тази секунда офисът ми гъмжи от полицаи.
Стоун се поусмихна.
— Добро предположение.
— А жена ми? — примоли се Стърмак. — Не мога да я оставя.
Иполито му подаде телефона.
— Обади й се и й кажи да вземе първия полет за Панама. Ние ще се задържим в Енсенада, колкото да сменим самолетите.