— Ало?
— Обажда се Бил Егерс. Защо не ми позвъни веднага? Чаках те половината нощ.
— Здрасти, Бил. Не знаех, че си ме търсил.
— Не получи ли съобщението ми?
— О… — измънка Стоун и разпечата плика. На листчето пишеше: „Обади ми се тази вечер, без значение колко е часът“. — Извинявай, Бил, бях… зает и така и не го прочетох.
— Как, по дяволите, се запозна с Дейвид Стърмак?
— Ами снощи се видяхме на парти в дома на Ванс Колдър.
— Снощи? Той ми позвъни, за да се поинтересува за теб още вчера следобед… значи преди да сте се запознали, така ли е?
— Изглежда.
— Боже господи, какво правиш в Холивуд — вечеряш с филмови звезди и рушветчии?
— Рушветчии?
— Не знаеш ли кой е Дейвид Стърмак?
— Знам, че има силно влияние в кинобизнеса… и горе-долу това е всичко. Искаш да ми кажеш, че е и нещо друго?
— Стоун, ако нещо не се случи в северната част на Ийст Сайд между 42-а и 86-а улица, ти така и няма да разбереш за него, нали?
— Длъжен ли съм да знам кой е Дейвид Стърмак?
— Е, може би не си длъжен. Само шепа хора знаят кой е той и по една случайност аз съм сред тях.
— Защо се знае толкова малко за човек с такова влияние?
— Защото той иска да бъде така. А нещата обикновено стават така, както иска Дейвид Стърмак.
— О!
— Да, можеш да се обзаложиш. Вчера двамата с него проведохме един много запомнящ се разговор. Той ми се обади ей така, без предупреждение. Доволен съм, че ме намери.
— Бил, щеше да ми разказваш кой е Стърмак.
— Ами той е шибаният Принц на мрака.
— Това реплика от някой филм ли е?
— Дори да е, това не означава, че не е истина — оправда се Егерс.
— Да допуснем… сега искам да ми обясниш по-подробно.
— Началото е съвсем просто: бащата на Стърмак, чието име е Морис или Мо, бил дясната ръка на Мейр Лански в продължение на трийсет години.
— Сериозно?
— Абсолютно сериозно. Говори се, че пратил сина си Дейвид да следва право, за да го направи едновременно почтен и полезен за семейния бизнес.
— И той бил полезен?
— И още как. Специализирал се във връзките на мафията с профсъюзите и бил много гъст с Хофа, Тони Ското и една дузина момчета от тежката артилерия на профсъюзите. В края на 50-те заминал на Запад и станал посредник между холивудските синдикати и мафията. Винаги бил изключително дискретен и изоставил адвокатската практика, така че никой нямал основание да тича до колегията и да се оплаква от методите му. С годините излизал все повече и повече на сянка, докато станал практически невидим, но в същото време затягал хватката си върху града.
— Откъде ти е известно всичко това, Бил?
— Аз знам всичко за всеки — не си ли наясно?
— Хайде де, кажи откъде знаеш?
— Имах някога клиент, който въртеше съвместен бизнес с него, и той ми пошушна някои неща. Обичаше да разказва истории за едно време. Изглежда, е споменал името ми пред Стърмак. Това обяснява защо ми се обади, когато е трябвало да научи нещо за теб. Сега обаче аз имам един въпрос.
— Давай.
— С какво, по дяволите, успя да впечатлиш Стърмак за толкова кратко време? Нали ме разбираш, аз те познавам доста по-добре от него и… и не съм чак толкова впечатлен.
— Благодаря за откровеността. Цялата история е все още мистерия за мен. Единственото общо, което имаме със Стърмак, е познанството ни с Ванс Колдър, а Колдър и аз никога не сме вършили нещо заедно.
— Може и да не сте, но несъмнено Ванс знае някои неща за теб от леглото.
— Да, той наистина спомена, че Арингтън доста му е говорила за мен, но въпреки това…
— Добре, мисля, че трябва да се възползваш от открилата се възможност, момчето ми, но имай предвид, че името на „Уудман и Уелд“ никога няма да се появи на документ, който би го свързал по някакъв начин — пряко или косвено — с името на Стърмак. Разбираш ли мисълта ми?
— Да, но аз все още нищо не съм приел. Той изглежда един от онези хора, които могат да монополизират цялото ми време. В момента съм доста независим, но хвана ли се на пълен работен ден за него, цялата ми свобода отива на кино.
— Разбирам те и се радвам, че мислиш по този начин.