— Самолетът ти излита след час и половина — каза тя и му подаде билета. — Опасявам се, че самолетът на „Центурион Студиос“ не е на разположение, така че ще трябва да се задоволиш с първа класа.
— Мисля, че ще го понеса — каза Стоун.
— А това тук — продължи тя, — е възнаграждението ти. Не го харчи наведнъж. И още нещо, м-р Регенстайн предложи да задържиш дрехите — личен подарък от него.
— Много любезно от негова страна.
— Хайде, да отидем в гримьорната и да махнем този грим от лицето ти.
Точно напускаха, когато видя някакъв мъж в костюм, идентичен с неговия. Не знаеше, че има дубльор. Последва Бети в караваната, където една жена подреждаше костюмите и ризите, които бе обличал, в луксозен куфар, в стил „ретро“. Съблече костюма си, даде й и него и се залови да сваля грима си. Десет минути по-късно тръгнаха за летището. Бети седна зад волана на дадената му временно кола на Ванс — мерцедесът, модел SL600. Стоун върна на портала издадения му пропуск и не след дълго вече летяха по магистралата.
— Трябва да взема дрехите си от „Бел Еър“ — сети се той.
— Те са в багажника. Камериерките в хотела ги подредиха в чантите ти — каза тя. — Знаеш ли, най-малкото, което можеш да направиш сега, е да върнеш онова, което ми дължиш от снощи. Едно малко последно нещо за любимото момиче, нали се сещаш?
Стоун се засмя.
— С удоволствие, но не на магистралата. Нямаш представа колко близко се разминахме снощи със смъртта. Ще трябва да ми дойдеш на гости в Ню Йорк.
— Може би — загадъчно каза тя.
Помълчаха известно време. Бети маневрираше без усилие из рехавия трафик.
— Бети — проговори той, когато наближиха летището, — какво става?
— Става? — невинно попита тя. — Не знам какво имаш предвид.
— Питам защо ме гонят от Ел Ей?
— „Гонят“?
— Да, гонят, натирват. И още нещо — защо след целия натиск да поема роля във филма на Ванс, видях на сцената актьор, облечен като мен?
— Ти си бил много наблюдателен — погледна го тя.
Стори му се, че бузите й леко поруменяват.
— Защо?
Тя зави по отбивката за летището.
— Защо, защо? Ами не знам. Честно ти казвам, че нямам представа.
— Ванс ми съобщи, че снощи му се обадила Арингтън и че била добре.
— Нямам основания да не му вярвам.
— Я да върнем малко лентата назад. Ти кога излезе от хотела тази сутрин? Аз бях мъртво заспал.
— Към пет часа.
— И кога разговаря с Ванс?
— Не преди да пристигна в офиса.
— Говори ли с някой друг?
— Това кръстосан разпит ли е?
— Да. Разговаря ли с някой друг?
Тя свали поглед към скута си.
— Обадиха ми се.
— Кой?
— Добре де, беше Ванс.
— И за какво разговаряхте?
— Няма значение.
— Той попита ли те защо сме били снощи в „При Грималди“?
— Да — неохотно потвърди тя.
— Ти каза ли му?
— Да — тя го погледна, — Стоун, предупредих те, че лоялността ми пред Ванс е над всичко.
— Вярвам, че е така. Но вярваш ли, че постъпката ти е в негов интерес?
— Мислиш, че не е така?
— Мисля, че нещо не е наред и че бих могъл да помогна, ако ме оставят да опитам.
— Изглежда Ванс няма нужда от помощ.
— А ти не мислиш ли, че има?
— Може би, но… — и тя безпомощно сви рамене.
— Знам, че си в деликатна ситуация, но сега е моментът да вземеш решение. И аз не бих искал нито Арингтън, нито Ванс да пострадат, защото си взела грешно решение.
Тя се пресегна, хвана го за възела на вратовръзката и го притегли към себе си.
— Готова съм да убия човек, за да му помогна.
— Не мисля, че ще се наложи — каза Стоун и освободи вратовръзката си от пръстите й, — но способна ли си да действаш срещу неговата воля, ако мислиш, че това би му помогнало?
Тя се замисли.
— Вероятно — каза накрая.
— Тогава да се махаме оттук!
— Обещах да позвъня, като те видя да се качваш на самолета.
— Обади се тогава.
Тя бръкна в чантичката си и извади от нея карта и ключ.
— Това е домашният ми адрес и ключа. Кодът за изключване на алармата е четири-едно-едно-четири. Кажи ми го сега ти!
— Четири-едно-едно-четири — послушно повтори той.