— Благодаря. — Стоун извади от джоба си няколко предвидливо сгънати стотачки и ги мушна в джоба на Грант. — Да оправим сметките си.
— Аз ти благодаря.
— Между другото, отбих се в магазина на Винсент Манкузо на Стрип вчера. Готов съм да се хвана на бас с теб, че се прави на букмейкър.
— Ще го подхвърля на когото трябва — обеща Грант. — Стоун, от известно време се тревожа.
— По какъв повод?
— По повод влизането на Манкузо в хотелската ти стая.
— Признавам, че и мен ме тревожи.
— Ти си се пренесъл там от къщата на момичето, нали така? Секретарката на Колдър? — уточни Грант.
— Да.
— Кой друг знаеше, че си отишъл там?
— Моята секретарка, Дино и един приятел адвокат в Ню Йорк.
— И предполагам, убеден си, че нито Дино, нито приятелят ти биха споменали това пред някой, който би могъл да познава Манкузо?
— Не бих повярвал за нищо на света.
— Тогава остава момичето.
Стоун поклати глава.
— Разсъждавах за това. Мисля, че Манкузо и приятелят му са ме проследили до хотела.
— О, едва не забравих — сепна се Грант и бръкна в джоба си, — ето ти снимка на Манкузо.
Стоун погледна фотографията.
— Сега е остарял и натежал, но това е същият човек, който шофираше линкълна онази вечер.
— И ти мислиш, че той те е проследил до хотела?
— Да, това ми се струва най-логично.
— Не, не е.
— Какво означава това?
— Ти ми спомена, че си сменил колите в агенцията и си казал на момчето там да излъже, че са те закарали на летището, ако някой специално попита.
— Да — потвърди Стоун. Започваше да усеща накъде бие Грант и това не му харесваше.
— Ако приемем, че е направил, както си го помолил, това би трябвало да прекъсне следата, не мислиш ли?
— Освен ако Манкузо не ме е проследил до агенцията и не ме е видял да се качвам в седана.
— Ти забеляза ли такова нещо?
Стоун поклати глава.
— Ако е успял, значи Манкузо дяволски е поумнял за един ден.
— Тогава остава момичето — повтори Грант.
— Не мога да го повярвам.
— Допускаш ли, че тя се чука с Ванс?
— Тя сама ми каза, че са го правили пред години.
— Окей, значи тя е бивша любима на Ванс, продължава да работи за него и не се съмнявам, че тази работа е единственият й източник на доходи.
— Доколкото ми е известно.
— От колко време я познаваш?
— От няколко дни.
— На кого е лоялна според теб?
— Тя съвсем ясно ми каза, че Колдър за нея е всичко, но от друга страна, знае, че аз не върша нищо срещу неговите интереси. Опитвам се да открия жена му, за бога!
— Но Колдър гледа на това като на заплаха срещу интересите си, нали?
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че се опита да те натири. Прав ли съм, ти сам го каза?
— Да, опита се.
— Значи той мисли, че присъствието ти в Ел Ей е заплаха срещу интересите му.
— Предполагам.
— Ако той мисли така, защо да не е на същото мнение и Бети?
— Имаш основание — призна Стоун, но не изпитваше никакво желание да го признае вътре в себе си.
— Нека те попитам и нещо друго: ти къде беше, когато Манкузо е влизал в стаята ти?
— В един курорт посред пустинята.
— Сам?
— Не.
— Кой беше с теб?
— Бети Саутард — неохотно каза Стоун.
— И чия беше идеята да се запилеете чак там?
— На Бети.
— Стоун, според мен ти мислиш с хуя си — каза полицаят, — но не забравяй, че този орган не притежава мозък.
29.
Стоун се срещна с Бети Саутард в италиански ресторант с името „Валентино“. Искаше да я вземе от дома й, но тя настоя да се видят направо в ресторанта. Целуна го силно. Заведоха ги при резервираната маса. Поръчаха си напитки.
— Как вървят нещата? — попита го тя.
— Не много добре — отговори Стоун. — Нищо не мога да разбера и ми минава през ума да си събера багажа и да се върна в Ню Йорк.
— Това ще ме убие — каза тя, отпивайки от мартинито си.
— Мили думи, но аз само си гоня опашката и не мога да си върша истинската работа.
— Арингтън се прибра — каза тя.
Стоун примигна.
— Кога?