— Значи днес заминаваш? — пожела да се увери Бети на закуска.
— Може би да, а може би не. Не знам дали да не се помотая тук още малко.
— С каква цел? Снощи беше решен да си ходиш.
Изморен от играта на котка и мишка, той реши да нанесе удара:
— Интересува ме Иполито.
— Банкерът ли? Защо?
— Мисля, че зад всичко стои той лично.
— Зад какво?
— Зад изчезването на Арингтън.
— Но това е нелепо, Стоун — каза тя, без да скрива безпокойството в гласа си.
— Започвам да се убеждавам, че съм прав. Мисля, че двамата, които ни преследваха онази нощ, работят за него.
Тя спря да яде.
— Стоун, мисля, че е най-разумно да се махнеш възможно най-далеч от м-р Иполито.
— Защо? Живеем в свободна страна. Бил съм полицай и детектив достатъчно дълго, за да знам, че човек може да научи всичко за всекиго и смятам да науча колкото може повече за Иполито.
— Това може да бъде опасно — тихо каза тя.
— Мислех, че не знаеш нищо за него — отбеляза той, — а сега се опитваш да ме предупредиш, че е опасен.
— Имам такова усещане.
— На базата на какво?
— На базата на неща, които неволно съм чула. — Тя погледна часовника си. — Господи, трябва да тръгвам, Ванс тази сутрин ще дойде по-рано за среща във връзка със следващия си филм.
Стоун я изпрати до вратата.
— Искам да ти благодаря — каза той. — Ти беше прекрасна.
Тя го прегърна през врата и се притисна в него.
— Ако наистина искаш да ми благодариш, върни се още днес в Ню Йорк.
— Няма да стане — прошепна Стоун.
Погледна го изплашена, но не каза нищо. Целуна го и изтича през отворената врата.
Стоун я проследи с поглед, питайки се колко ли време ще й трябва, за да предаде наученото от него.
Оказа се до обед. Телефонът иззвъня.
— Ало?
— М-р Барингтън?
— Да.
— Обажда се Онофрио Иполито. Как сте?
— Прекрасно, м-р Иполито. Изненадан съм, че се обаждате, защото никой не знаеше, че съм в „Бел Еър“.
— Градът е малък.
— Предполагам.
— Съжалявам, че не можахме да поговорим повече на партито на Ванс. Дейвид Стърмак ми каза, че сте приели да свършите това-онова за него в Ню Йорк.
— Обсъдихме идеята.
— И аз имам значителен интерес към бизнеса в Ню Йорк. Питам се дали не бихме могли да дискутираме същата идея.
— Разбира се.
— Ето какво. Довечера давам парти на яхтата си. Защо не дойдете на вечеря и ще намерим няколко минути да поприказваме насаме.
— С най-голямо удоволствие.
— Яхтата ми е на котва недалеч от остров Каталина, така че елате на Марина Дел Рей в осем часа. Ще се погрижа да ви вземат оттам.
— Чудесно.
Иполито му даде номера на пристана и името на яхтата — „Мария“.
— Очаквам с нетърпение да се видим — завърши той.
— Благодаря, ще се видим довечера — обеща Стоун.
После остави слушалката и седна изправен в стола. Беше дошло времето да се срещне с човека и да зададе някои въпроси. А междувременно можеше да поплува. Стана и започна да търси хавлия.
30.
Стоун пристигна в Марина Дел Рей малко преди осем и паркира колата. Беше се облякъл в един от подарените му костюми „Пърпъл Лейбъл“ — тъмносин с фино райе — и за случая бе избрал нова памучна риза „Сий Айлънд“ и нова вратовръзка. Сигурно се престараваше, но реши, че е по-добре така, отколкото да изглежда жалък.
Тръгна по кея, търсейки пристан с дадения му номер. Нощта вече се спускаше и когато мина покрай „Палома“, забеляза, че яхтата е тъмна. Може би щеше да види Барбара и приятеля й на партито. Намери най-сетне желания понтон и тръгна без да сваля поглед от номерата на пристаните, докато не стигна до „Мария“ — моторна яхта, приспособена за спортен риболов, с дължина около девет метра и висок капитански мостик. На кърмата чакаше един от двамата, които го бяха следили с линкълна.
Стоун почувства желание да се обърне и да продължи в другата посока, но преди да го направи, мъжът се усмихна и проговори:
— М-р Барингтън? Чакахме ви, моля, качете се на борда.
Стоун изтича по тясното свързващо мостче.
— Аз съм Мани… — представи се мъжът и в този момент отдолу се качи друг, — … а това е Вини. Ние работим за м-р Иполито.