Опита да плува по гръб, но веригата и мокрите дрехи правеха това невъзможно. Най-доброто, което можеше да направи, бе да продължи с имитацията на стила „делфин“, загребвайки с пристегнати ръце. Вдигна китки и потърси с език края на лентата, за да я отлепи със зъби, но той беше от долната страна и недостъпен. Не му оставаше нищо друго, освен да плува по този начин, докато имаше сили.
Налучка ритъма: две загребвания „кучешката“ с ръце, подпомогнати от тласкане със събрани крака, му позволяваха да се държи над водата и да напредва бавно. Целта му беше гората от мачти със сигнални светлини пред него, но на какво разстояние се намираше тя? На двеста метра, триста… на километър? Започна да изпитва съмнения, че силите ще му стигнат. В съзнанието му мина ужасната картина, в която веригата го повлича надолу, а той се намира съвсем близо до спасението. Някъде беше прочел, че удавянето е от лесните видове смърт, но в момента не вярваше на това. Представи си как люшкан от подводното течение се спуска на дъното и раците се събират около тялото му. Раците и… акулите? Господи, акулите! Те бяха нощни хищници, нали така? Привличаше ги плискането във водата, а той беше принуден да прави много движения, за да не потъне, за да достигне до нещо, за което да се хване. На всичко отгоре още не можеше да свикне със студената вода — струваше му се, че е на ръба да замръзне. Просто не можеше да повярва, че около него не плават парчета лед. И жалко, защото иначе можеше да прегърне едно от тях и щеше да даде малко отдих на изморените си мускули.
Студена вода… Голямата бяла акула май обичаше точно студена вода. В съзнанието му се стрелнаха кадри от „Челюсти“: голо момиче отчаяно се държи за шамандура, а гигантската риба прегризва потопените му във водата долни крайници. Поне не беше гол, макар че ако беше, щеше да плува по-бързо. Замисли се дали да не изуе обувките си, но прецени, че те не му пречат и… в края на краищата беше платил шестстотин и петдесет долара, за да му ги направят по поръчка. Не, реши да ги задържи.
Спомни си как се бяха любили с Бети предната нощ, но после се сети, че само тя е отговорна за сегашната ситуация и превключи мислите си към Барбара Тиърни. Къде ли беше сега тя? Дали не пиеше шампанско на борда на яхтата на Иполито, хвърлила котва някъде край Каталина? Имаше ли изобщо такава яхта? Да, сигурно имаше — нали банковият управител му бе разказал за „флотилията“ на Иполито… така ли се бе изразил? Стоун вече се бе качвал, макар и за кратко, на два от морските съдове, притежание на този човек.
Опита да плува странично, но започна да потъва и бързо се върна към непохватния „кучешки“ стил. Нямаше начин да си даде почивка — веригата не позволяваше подобен лукс, така че продължи: заграбване — загребване — ритане с крака — поемане на въздух… и така нататък в нощта. С тази скорост можеше да се понесе край Каталина и да запраши в безкрая към Хаваи…
И все пак светлините му се виждаха по-близки. Само че силите му бяха на изчерпване. Загребванията му ставаха все по-къси и командите на мозъка изглеждаха все по-неизпълними за мускулите. Добре поне че морето е спокойно, мина през главата му, иначе вече щеше да е покойник. Замисли се за смъртта и установи, че изобщо не е готов да я приеме. Това му вдъхна малко нови сили, малко… в никакъв случай не беше онова, на което му викат „втори живот“ и т.н. После се замисли за Арингтън и детето в утробата й. Дали наистина беше негово? Ако умреше тази нощ, щеше ли да се появи на този свят син, който да продължи името Барингтън? Не, сигурно щеше да приеме фамилията Колдър, без значение чие ДНК носи в клетките си.
Тласна се напред, но нещо не беше наред, мачтовите сигнални светлини бяха изчезнали. Обърна глава и се огледа. Възможно ли е толкова да бе объркал посоката? Беше сигурен, че не е, затова продължи напред. И в следващия миг се случи нещо много странно: когато загреба с вързаните си ръце водите на Пасифика и ги изтегли към себе си, главата му се удари в нещо твърдо, нещо болезнено твърдо.
Замаян, той изнесе ръцете си отново напред и те пак опряха в предмета — беше гладък и твърд, и той не можеше да се хване за него. С подновена сила заплува, този път успоредно на него, и стигна до края му. Беше малка лодка със заоблен черен корпус и на кърмата й се виждаше най-красивия предмет на този свят — висяща въжена стълба. Сграбчи я с двете си ръце и опря буза на корпуса, хлипайки от облекчение и дишайки учестено.
Усети, че изпада в безсъзнание. Не можеше да си го позволи. Разтърси глава.