Нещо гнило в Ел Ей [bg]

— Кипни малко вода и му направи от разтворимата супа — нареди мъжът.

Постепенно треперенето премина и накрая успяха да вдигнат Стоун в седнало положение, за да може да преглъща супата от чашката, която поднасяха до устата му.

— Благодаря — каза накрая той.

— Оставете това — отговори мъжът. — Мисля, че трябва да ви откараме в болница, само че в Каталина няма такава.

Стоун поклати глава.

— Не — каза той.

— Не искате да отидете в болница? — изненада се мъжът.

— Не, мъртъв съм.

— Не сте мъртъв, но се разминахте за малко.

— Искам мъртъв — настоя Стоун.

— Искате да останете мъртъв?

— Трябва — потвърди Стоун.

— Свършете супата и си починете. Скоро ще се почувствате по-добре.

Стоун обаче рухна обратно в леглото и се предаде. Най-сетне можеше да си позволи да се предаде. Моторът запърпори, веригата на изтегляната котва изтрака и лодката май потегли в някаква посока. Той заспа.

Когато се събуди, часовникът върху стената показваше 1:00. Стоун се надигна с мъка в седнало положение.

— Том, той се събуди — съобщи жената. Тя седеше на отсрещната койка и го наблюдаваше внимателно.

— Ела да поемеш руля — извика й Том отгоре.

Лодката се разлюля и Стоун усети плискането на вълните в борда.

— Вятърът се засили — чу се гласът на мъжа. — Дръж я насочена към онази звезда, курсът ти е изток-североизток и вятърът идва по дължината. — Той слезе при него.

— Здрасти — каза Стоун.

— По-добре ли сме?

— Думата „добре“ ми се струва много силна, но мисля, че се чувствам неопределено жив, което е подобрение спрямо преди.

Младежът се засмя.

— Е, аз съм Том Хелфорд — представи се той. — Студент съм по медицина четвърта година в Калифорнийския университет, Лос Анджелис, поради което още не съм се обадил на Бреговата охрана, за да те изпратим в болница. Диагнозата ми е, че ще се оправиш със здрава храна и много почивка. Гладен ли си?

Стоун кимна.

— Пропуснах вечерята. Накъде сме се отправили?

— Лонг Бийч, там домува лодката. За съжаление напоследък не я използвам много.

— Извинявам се, ако съм ви скъсил почивката — каза Стоун. — Впрочем, казвам се Стоун Барингтън.

— Приятно ми е да се запознаем. Макар и по този изненадващ начин.

— Да, предполагам, че може да се нарече така.

— Имаш ли желание да ми разкажеш какво се случи?

— С две думи: бях на път за парти на яхта, закотвена край Каталина, но вече мисля, че поканата не е била искрена.

Хелфорд се засмя.

— Да, с тази верига на кръста човек започва да се съмнява. Сигурно не е било лесно да се плува?

— Беше много по-трудно, когато на другия й край имаше и котва.

— Господи! Май тези хора никак не са те искали на борда, а?

— И аз стигнах до същия извод.

— Имаме клетъчен телефон. Защо не повикаме полицаите да ни посрещнат в Лонг Бийч?

— Това ми напомня — обади се Стоун, — че аз също трябваше да имам телефон в джоба.

— Ето го — каза Хелфорд и го вдигна. — Съдържанието на джобовете ти е на масата.

— Би ли извадил батерията и потопил телефона в прясна вода?

— Разбира се, ако смяташ, че това ще му помогне.

— Нищо му няма, знаем със сигурност, че в солената вода е по-лошо.

Хелфорд изпомпа малко вода в умивалника, пусна телефона на Стоун в нея и се залови да прави сандвичи.

— Видях от документите ти, че си бил полицай.

— В оставка.

— Доста млад ми изглеждаш за пенсиониране. Сигурно е свързано с коляното. Видях хирургическия шев на него.

— Да.

— Имаш нюйоркска шофьорска книжка.

— Да, в Ел Ей съм по работа.

— Като кореняк калифорниец, искам да ти поднеса извинения за гостоприемството. Обикновено се отнасяме с туристите по-добре.

— Извинението е прието.

— За коя яхта се беше запътил, когато… се отклони от пътя?

— Не знам името, но съм убеден, че е от най-големите.

— Ние вечеряхме на брега и по обратния път минахме край петдесетметрова яхта, на име „Контеса“. Дали не е тя?

— Напълно е възможно.

— Тя беше единственият голям морски съд на котва. Няма нищо друго над двайсет и пет — трийсет метра.

— „Контеса“ — повтори Стоун. Искаше да е сигурен, че ще запомни името. — А аз на каква лодка се намирам?