Свободен да действа без притеснение, той намери моторното отделение и запали осветлението. Видя два големи бензинови двигателя и ги разгледа внимателно — както се надяваше, охлаждаха се със студена морска вода. Намери отвертка, разхлаби пристягащите гривни, свързани към отворите за засмукване на водата от морето, и освободи маркучите. Огледа се за нещо друго, но не видя, така че отвори клапите и с удовлетворение видя от тях да бликва мощна струя вода. После отиде на носа и повтори операцията с крана, подаващ вода за измиване на тоалетната. Доволен от свършеното, се качи на палубата и се огледа дали няма хора. Нямаше, и той прибяга все така бос до колата си. На сутринта „Мария“ трябваше мирно да се поклаща на морското дъно.
Върна се в „Бел Еър“ и избягвайки предния паркинг, мина през задната врата и паркира колкото можеше по-близо до апартамента си. Прибра се, взе душ, преоблече се, хвърли джинсите и потника, събра си багажа и го отнесе при колата. Когато потегли, слънцето вече изгряваше на хоризонта. Върна се в „Льо Парк“ — все още плащаше за апартамента там — вкара колата в гаража и отнесе багажа си по задните стълби до апартамента. Хвърли се в леглото и моментално заспа.
Събуди се в единайсет, обади се на Рик Грант и уговори с него среща на обед.
Обядът този път беше хотдог на кея Санта Моника.
— Как вървят нещата? — поинтересува се Грант.
— Ще ти кажа, но предварително ти заявявам, че не съобщавам за престъпление и че каквото ти кажа, е абсолютно неофициално.
— Съгласен — кимна Грант.
— Вчера Онофрио Иполито ми се обади в „Бел Еър“ и ме покани на вечерно парти на яхтата си, стояща на котва някъде край Каталина. Отидох до Марина Дел Рей, за да ме вземат оттам и ме откарат на яхтата. Там намерих Винсент Манкузо и негов приятел на име Мани, които ме чакаха с, предполагам, по-малка яхта. Потеглихме за Каталина, но малко преди да пристигнем, единият от тях извади пистолет, след което ми завързаха ръцете и краката, приковаха ме към верига за котва и ме изритаха през борда. В последната секунда преди да го направят, един от тях ми каза „С най-добри чувства от Онофрио Иполито“.
Грант косо го изгледа.
— И какво още правиш тук?
— Извадих късмет, отървах се от котвата и се добрах до една рибарска моторница. Двама много мили млади хора ме върнаха на сушата.
— И казваш, че не съобщаваш за престъпление? Не искаш да арестувам Иполито и момчетата му с обвинение „опит за убийство“?
— Не, поне не още. Сигурен съм, че ще се намерят основания да задържим двамата бандити, но не мисля, че разполагаш с каквито и да е било доказателства срещу Иполито на базата на един учтив телефонен разговор, а Вини и Мани със сигурност няма да свидетелстват срещу него.
— Вероятно. Какво искаш да направя?
— Ами, аз вече започнах някои неща: за начало потопих яхтата им „Мария“ рано тази сутрин. Тя е в средата на Марина Дел Рей, ще им бъде доста трудно да я извадят и още по-важно — ще им струва адски скъпо.
Грант се изсмя гръмко:
— Ти си прав, това е добро начало. Какво следва?
— Казах ти, че според мен магазинът на Мани е само прикритие за незаконна букмейкърска дейност. Не можеш ли да организираш една полицейска акция срещу него?
— За да получа съдебен ордер, имам нужда от вероятна причина.
— Не можеш ли да се позовеш на сигнал от информатор?
— Кой например?
— Аз например, можеш да използваш и името ми, стига да се налага.
— Става.
— Добре. Надявам се момчетата да не се стараят да не счупят нещо.
— Ще им подметна. Друго?
— Онзи пич… как беше, Мартин Бероун? Искам да знам всичко за него и за „Бероун Файненшъл Сървисис“.
— Окей.
— Разполагаш ли с човек във ФБР, на когото може да се има вяра?
Грант се замисли дълбоко.
— Кой отдел на ФБР?
— Този, който се занимава с финансовите институции.
— Да, познавам едно момче.
— Трябва да се срещна с него.
— Ще видя какво мога да направя.
— Кажи му, че става дума за отвличане — нашите хора обичат да отвличат.
— Окей. Къде да те намеря?
— Върнах се в „Льо Парк“. Нещо ми подсказва, че няма да ме търсят там.
— Може би, но дали няма да изпратят някой да почисти?