— Господи, за това не се бях сетил. Значи трябва да се махна оттам колкото се може по-бързо.
— Ако искаш, аз живея на три преки оттук, хлапето е в колеж и спокойно можеш да се настаниш в стаята му.
— Благодаря, но предпочитам хотелите. Ще ти съобщя къде съм отседнал. — Стоун извади клетъчния си телефон и натисна бутона за включване. Индикацията светна, сякаш нищо особено не се бе случило. — Мамка му, работи! Трябва да напиша благодарствено писмо на „Моторола“.
— Мога ли да ти звъня на този номер?
— Да. Нещо друго?
— Рик, можеш ли да ми намериш пистолет?
— Предполагам, нещо, което да не може да се проследи?
— Разбираш, че не бих искал да попълвам федерални формуляри при закупуване.
— Стоун, да не замисляш да застреляш някого?
— Не в момента, но човек никога не знае.
34.
Стоун веднага се върна в „Льо Парк“, но по пътя се обади в „Бевърли Хилс Хотел“ за резервация. Реши да живее комфортно и да не се крие. Нанесе се в малкия апартамент и позвъни на пиколото.
— Да, сър? — каза момчето, когато Стоун отвори вратата.
Той му подаде подгизналия костюм, окачен на закачалка, и обувките, в които бе сложил клонки.
— Смяташ ли, че това може да се оправи? — попита го той.
Момчето повдигна единия ръкав и го помириса.
— Солена вода? — въпросително го погледна той.
— Опасявам се — въздъхна Стоун. — Паднах от яхта в океана.
— Първо ще ги накисна в прясна вода, за да измия солта, после, докато съхнат, ще ги изгладя няколко пъти.
— Мога ли да се надявам?
— Надежда има винаги, сър, но не бих бързал да давам големи обещания.
— Направи каквото може — поръча Стоун и му подаде петдесет долара.
— Ще се постарая, сър.
Момчето си тръгна с дрехите и Стоун затвори вратата. Поспа малко и късно следобеда го събуди Рик.
— Организирах срещата с човека от ФБР, но ще ти струва една скъпа вечеря.
— Чудесно, къде?
— Има едно заведение, казва се „При Майкъл“, в Санта Моника. — Той му даде адреса и указания как се стига дотам.
Отпочинал и освежен, Стоун пристигна в заведението в уговорения час. Рик и някакъв мъж вече го чакаха на маса в прекрасна градина.
— Стоун, това е Хенк Кейбъл — представи мъжа Грант.
Стоун стисна ръката на агента от ФБР.
— Ние се познаваме — каза той.
— Откъде? — изненада се Стоун.
— Имахме една среща по повод случая Саша Нижински, преди няколко години, в Ню Йорк. Тогава работех там.
— А-а… сега си спомням.
— Ти правеше всичко възможно, за да ни държиш далеч от следствието.
— Предполагам, че съм се старал — съгласи се Стоун.
— Нямам нищо против теб — местните по правило постъпват така.
— Е, доволен съм. А сега с какво се занимаваш тук?
— Ръководя отдела за финансови разследвания.
— Точно човекът, който ми трябва — усмихнато каза Стоун.
— Да поръчваме — ентусиазирано предложи Рик.
Поръчаха си питиета, разгледаха подробно менюто, избраха си вечеря и се заловиха за работа.
— Добре, казвай какво искаш от нас — започна Кейбъл.
— Повече, отколкото мога да ви предложа — предупреди Стоун.
— И колко ще ми струва?
— О, каквото давам, е безплатно. Не търся слава, интересува ме само да възтържествува справедливостта.
Кейбъл изцвили от престорен възторг. Намеси се Грант.
— Хенк, мисля, че ще спечелиш, ако го изслушаш.
— Окей, окей, казвай, Стоун.
Стоун се обърна към Грант.
— Рик, ти намери ли нещо за „Бероун Файненшъл Сървисис“?
— Регистрирана е по правилата във всички щатски и федерални агенции, но е нещо като кошница. Щабквартирата е в занемарена административна сграда на Ла Сиенага — държат там последния шести етаж, около сто и осемдесет квадратни метра площ.
— Не е много. На други места?
— Само на още едно — в Тихуана, Мексико.
— Доста необичайно.
— Най-необичайното е, че в онзи тесен офис има прокарани над четиридесет телефонни линии, включително няколко за бърза модемна връзка.
— На мен ми звучи като букмейкърски пункт — обади се Кейбъл.
— Чувал ли си някога за букмейкъри, регистрирани на щатско и федерално ниво като организация за широкоспектърни финансови услуги? — попита го Грант.