— Марти е по принцип голям гъзолизец — каза тя.
— Представям си. Казвал ли ти е Мартин нещо за връзките си с Иполито?
— Понякога го нарича „босът“. Не пред мен, по телефона. Сигурна съм, че става дума за него. Мога ли сега да задам аз няколко въпроса?
— Добре.
— Ти полицай ли си?
— Не, но съм бил, сега съм адвокат.
— Защо е този интерес към Марти и Иполито?
— Мисля, че и двамата имат отношение към организираната престъпност.
Тя разтри чело.
— Опасявах се, че ще се окаже нещо подобно. От известно време ми беше неспокойно.
— Къде е Марти сега?
— Замина тази сутрин за Мексико, или поне така ми каза.
— Барбара, струва ми се, че трябва да се изнесеш колкото може по-скоро от яхтата.
— Нямам къде да отида — оплака се тя, — и почти нямам пари.
— Тази твоя приятелка, при която си живяла?
— Не се разделихме като приятелки.
— Имаш ли много лични вещи на яхтата?
— Два куфара и една чанта.
— Ето какво… Върни се там, събери си багажа и след един час ще се срещнем в ресторанта, където се запознахме, окей?
— Но къде ще отида?
— Можеш да останеш при мен, докато не измислим нещо по-трайно. Не се безпокой за парите.
— Окей, да го направим тогава.
— Още нещо! Помниш ли, че те питах предния път дали някога си карала бял мерцедес кабрио.
— Да.
— Ти не ми отговори, тогава. Карала ли си?
— Днес дойдох тук с него — отговори му тя. — Долу е, на паркинга.
36.
Стоун пристигна в ресторанта на Марина Дел Рей навреме, но Барбара я нямаше. Все пак, колата на Арингтън беше паркирана както обикновено, пред морския магазин. После я видя да тича по кея, борейки се с чантите, едната от които беше на колелца. Стоун побърза да й помогне.
Когато се качиха в колата му, тя погледна в чантичката си.
— По дяволите! Забравих да оставя ключовете за мерцедеса… ще поръчам на някой да го върне на яхтата.
— Почакай — спря я Стоун, който мислеше трескаво, — да не бързаме с ключовете. Я по-добре откарай колата до хотела.
— Не мога да открадна колата на този човек — възрази тя.
— Това не е негова кола и не се безпокой, той няма да съобщи в полицията.
— Стоун, не искам излишни неприятности.
— Повярвай ми, опитвам се да ти спестя неприятностите.
— Добре тогава. — Тя отиде при мерцедеса и Стоун потегли към хотела.
Когато спряха на паркинга, той каза на момчето:
— Скрий някъде добре мерцедеса — и му даде двайсет долара. — Няма да ни трябва известно време. — После подаде ключа от апартамента си на Барбара заедно с бакшиша за пиколото. — Качи се горе, аз трябва да се погрижа за още нещо.
— И какво ще правя в една хотелска стая?
— Ще се регистрираш, ще напазаруваш долу в магазина или ако искаш, можеш пак да слезеш на басейна.
Лицето й просветна.
— Добре, ще се видим по-късно.
До магазина на Вини не беше далеко. Стоун паркира на странична уличка с лице към булеварда и погледна часовника си — беше дошъл точно навреме. Изминаха десетина минути, после пред деликатесния магазин спря кола без отличителна маркировка, от нея слязоха Рик Грант и още един човек и влязоха в магазина. Стоун вдигна бинокъла и ясно ги видя да застават пред щанда и да поръчват нещо. Междувременно продавачът пусна с натискане на скрития бутон двама типа в задната стая. Рик и спътникът му седнаха на масичката и захапаха сандвичите си. Надолу по пряката бавно изпълзя бял бус и се приближи до магазина.
Операцията беше брилянтно координирана. Рик и другият полицай станаха от масичката, минаха зад щанда и притиснаха продавача върху стената далеч от бутона. Вратите на буса се отвориха и дузина маскирани и с бронежилетки изскочиха навън, разпръснаха се и нахлуха в магазина. Рик натисна бутона под тезгяха, вратата към стаичката се отвори и въоръжените членове на отряда се изсипаха в нея. След няколко секунди пристигнаха две патрулни коли и започна извеждането на арестуваните, сред които бе и Вини Манкузо — учителя на Стоун по плуване. Цялата операция отне под десет минути.
Когато Рик Грант излезе навън, Стоун запали колата и зави по Сънсет. Спря пред магазина и свали прозореца. Грант се приближи до колата.
— Май мина добре — погледна го въпросително Стоун.