Колата не беше помръднала.
— Барбара — Стоун пое дълбоко въздух и се постара да говори тихо и възможно най-изразително, — моля те, потегляй и завий наляво. И го направи веднага!
— О, добре де — каза тя и бавно потегли.
— По-бързо — нареди той.
— Колко по-бързо?
— По-бързо от това! — изсъска Стоун.
— Знаеш ли, мисля, че ще е по-добре да караш ти — нацупи се Барбара.
— Спри колата — каза той, заобиколи отпред, изчака я да се прехвърли на другата седалка, да седне, да приглади полата си, да сложи обезопасителния колан и да затвори вратата, след което с рев на двигателя, нарушил спокойствието на Бел Еър, потегли в нощта.
— Стоун? — обади се тя.
— Какво има сега?
— Така и не видях дома на Ванс.
39.
Стоун крачеше напред-назад из дневната на апартамента си и се опитваше да разсъждава. Беше към десет и калифорнийското слънце струеше през плъзгащата се врата на терасата. Барбара седеше в леглото, човъркаше с вилица из закуската си и гледаше Реджис и Кати Лий. На вратата се позвъни, Стоун отвори и видя на прага камериерът, донесъл почистените му дрехи.
— Добро утро, м-р Барингтън — поздрави го той. — Мисля, че се справихме.
— Много благодаря — каза Стоун, даде му щедър бакшиш и пое закачалката.
— Доста сте жесток с костюмите си, но последния път водата поне беше прясна, а не солена.
Стоун окачи закачалката, затвори вратата към спалнята, взе слушалката и набра номера на Рик Грант.
— Лейтенант Грант.
— Рик, Стоун е.
— Добре ли си?
— Да.
— Вчера не ми се обади и започнах да се безпокоя.
— Нещо ново?
— Нищо! Манкузо излезе под гаранция, а Мани още не сме го намерили. О, вчера към десет вечерта някой разпознал колата на Арингтън по Сънсет в Бевърли Хилс, но поне досега още нямам нищо повече.
— Това бях аз — върнах колата на Колдър.
— Какво ти каза той?
— Не сме разговаряли — отговори Стоун, — само оставих колата в гаража.
— Сигурно се е смаял, като я е намерил там.
— Надявам се! Както и да е, можеш да я извадиш от списъка, който раздавате на патрулните коли.
— Окей. Мога ли да направя нещо друго за теб?
— Виж, Рик… този път ще ти поискам голяма услуга!
— Я да чуем?
— Трябва да се отърва от едно момиче.
— Какво значи „да се отърва“? — с подозрителен глас се осведоми Рик.
— Искам да кажа, че се налага да й намеря безопасно място, където да остане. Става дума за приятелката на Мартин Бероун — убедих я да се изнесе от яхтата му и остана снощи с мен в „Бевърли Хилс Хотел“, но това повече е невъзможно… тя ще ме побърка. Познаваш ли някоя състрадателна полицайка, която да ме отърве от нея… поне за няколко дни?
— Как изглежда?
— Висока, брюнетка, с пищни форми.
— Познавам полицай, който вероятно би се жертвал заради теб. Синът ми е в колежа, а както ти казах, в къщата има място.
— А жена ти?
— Разведен съм от осем години.
— Къде да се срещнем?
Срещнаха се в дома на Рик в Санта Моника.
— Не разбирам — оплака се Барбара, когато спряха. — Защо не мога да остана в „Бевърли Хилс Хотел“ при теб?
— Защото е прекалено опасно — обясни Стоун и побърза да свали багажа й. — Аз също трябва да се изнеса.
— Къде ще се преместиш?
— Още не съм решил — излъга я той. — Трябва да избера някое място.
— Защо тогава просто не се преместим в друг хотел?
— Имам прекалено много работа, Барбара, не мога да се грижа за теб.
— А как твоят приятел ще може да се грижи за мен?
— При него ще си в безопасност, той е полицай.
— Полицай? — възкликна тя, сякаш й предлагаха да заживее с престъпник.
— Много важен детектив, на висока длъжност в Полицейското управление на Лос Анджелис. Никой няма да те докосне, докато живееш в дома му.
— О! — замислено каза тя.
Стоун позвъни и на вратата се появи Рик.
— Влизайте — покани ги той.
— Барбара, това е лейтенант Ричард Грант.
— Казвай ми Рик — каза той, стисна ръката й и я огледа от главата до краката с видимо одобрение.
— Здрасти, Рик — усмихна се лъчезарно тя, — аз съм Барбара Тиърни.