— Прекрасно име — замаяно отговори Рик.
— Вижте, чака ме работа, така че ви оставям — обади се Стоун.
Рик го изпрати до вратата.
— Тя е умопомрачителна — прошепна той.
— Ти още не си видял всичко — предупреди го загадъчно Стоун.
— Къде ще се преместиш?
— Връщам се в „Бел Еър“. Там имат апартамент, който е в далечния край, така че ще мога да паркирам отвън и да стоя далеч от бара и ресторанта, където по-рано имаше опасност да се натъкна на някой, когото не искам да виждам.
— Звънна ми адвокатът на Манкузо. Интересуваше се каква е тази история с убийството, в което съм се опитвал да улича неговия клиент. Казах му, че смятам да му предявя това обвинение, но не бързам.
— Добре.
— Няма да се изненадам, ако се покрие.
— И аз — Иполито вероятно ще поиска да го изведе от града.
— Жалко, че не стана нищо.
— Нещо за Мартин Бероун?
— Не още.
— Барбара го познава много добре — напомни Стоун, — така че може да я поразпиташ по-подробно.
— С най-голямо удоволствие — ухили се Рик.
— Добре, ще ти се обадя по-късно, а сега ви желая приятни занимания.
— Ще опитаме това-онова…
Стоун се пренесе в „Бел Еър“. Апартаментът беше малък и в северния край. Наблизо имаше паркинг за клиентите в този край. Поръча си обяд от румсървиса и се обади на секретарката си в Ню Йорк.
— Здрасти — каза тя. — Отново се обажда се Ванс Колдър.
— И какво каза?
— Просто помоли да му позвъниш и съобщи, че няма да мърда от дома си. Стоун, аз така и не получих онзи чек, който ми каза, че ще изпратиш по пощата.
— В мен е, но… се намокри. Освен това мисля да го задържа — имам големи разноски.
— Няма нищо, аз платих сметките и тук всичко е наред.
— Радвам се да го чуя, защото аз, от своя страна, още не съм готов да тръгна оттук. Ще ти се обадя утре.
Позвъни на Ванс.
— Ало?
— Ванс, обажда се Стоун Барингтън.
— О, Стоун, благодаря, че се обади.
— Какво мога да направя за теб?
— Просто не знам как да отговоря на въпроса ти, Стоун. Бих желал да поговорим очи в очи и да ти обясня какво се случи.
— Това не е толкова трудно, ако наистина държиш.
— Искаш да кажеш, че си готов да тръгнеш за насам?
— Изобщо не съм заминавал.
— Какво? Още ли си в Ел Ей?
— Да, но ще те помоля да не го споменаваш пред никого — имам предвид абсолютно никого, разбираш ли ме?
— Разбира се, както кажеш.
— Ванс, искам да ти го повторя: ако кажеш пред някого, че съм в Ел Ей, грози ме огромна опасност!
— Обещавам, няма да кажа на никого.
— Дори на Бети!
— Щом трябва.
— Сам ли си в момента?
— Да, днес е почивният ден на прислугата. У дома съм и чета сценарии.
— Добре. Ще дойда след малко, ти отвори портала.
— Благодаря ти, Стоун, наистина оценявам онова, което правиш.
— Не бързай да ми благодариш, преди да сме разговаряли. Имаш да ми разказваш много неща и този път ще трябва да науча истината.
— Разбирам.
— Ще се видим след един час.
Стоун обядва на малката тераса с изглед към градината, преоблече се и тръгна за дома на Ванс.
40.
Чакаше на стопа, за да завие в улицата на Ванс Колдър, когато покрай него мина „Ролс-Ройс“ кабриолет. Зад волана седеше Дейвид Стърмак. Стоун зави надясно и още веднъж надясно и се озова пред портала на Ванс. Беше затворено. Позвъни.
— Да? — чу се гласът на Ванс по домофона.
— Аз съм — Стоун.
— О, Стоун… нещо се случи… мога ли да ти се обадя по-късно?
— Не можеш, трябва да те видя веднага!
— Съжалявам, Стоун, просто не мога сега.
— Ванс, отвори, за да разговаряме, иначе отивам направо в полицията и таблоидите с онова, което вече имам.
Миг тишина и решетката се плъзна встрани. Когато паркира и се отправи към вратата, Ванс го чакаше на стълбите. Изглеждаше мрачен.
— Стоун, съжалявам, че те разкарах, но не мога да ти кажа нищо — проговори той, стоейки на прага.
Стоун го бутна и мина покрай него.
— Да влезем в кабинета ти, ако не възразяваш.
Ванс го последва през дневната.