— Благодаря. — Рик се обърна към Стоун: — На мен ми се струва, че видяхме достатъчно. — Стоун го последва нагоре по стълбата и двамата се върнаха в колата. — Кой казва, че нямало справедливост?! — попита риторично Рик.
— Много поетично, нали? — попита и Стоун.
— Сега вече няма абсолютно нищо, което да свърже малката ти морска разходка с Иполито.
— Оставам аз.
— Да. Носиш ли онова, което ти дадох?
— От тази сутрин.
— Хубаво, ако на Иполито продължат да му се случват неща като потапянето на яхтата му и подпалването на къщата му…
— Да, може да ми влезе в работа.
— Според теб той има ли представа, че си жив?
— Не, освен ако не му е казал Ванс Колдър, а аз не допускам, че го е направил.
— Значи вече си говорил с Колдър, така ли?
— Да, обадих му се вчера и после се видяхме в дома му. Стори ми се, че искрено желае да поговорим, но когато пристигнах там, Дейвид Стърмак си тръгваше.
— Стърмак не те ли видя?
Стоун поклати отрицателно глава.
— Изглеждаше нещо замислен и просто мина покрай мен, без да ме погледне.
— Какво ти каза Колдър?
— Нищо. Едва не влязох с взлом в къщата му. Разбирам го, държат жена му и той е ужасен да не й се случи нещо лошо.
— От това и от таблоидите?
— Все още. Въобразява си, че ако е послушен, ще му върнат Арингтън и ще си заживеят както преди.
— Глупак.
— Двамата с теб го знаем, но той не мисли така.
— Какво ли искат от него? Едва ли са пари.
— Не знам. Какво би могла да направи най-голямата кинозвезда на Америка, което те не биха могли да сторят сами?
— Мислиш ли, че и Регенстайн е замесен?
— Той беше в дома на Ванс предната нощ и спореха за нещо.
— Предната нощ? Откъде знаеш?
— Върнах колата на Арингтън в гаража. Бях там, когато Регенстайн и още някой пристигнаха. Надникнах през прозореца.
— Кой е другият?
— Около четиридесетгодишен, червенокос, на външен вид ирландец.
— Звучи ми като Били О’Хара — бивше ченге, шеф на службата на сигурност към „Центурион Студиос“. — Рик се намръщи.
— Може Регенстайн да не е замесен и те да използват О’Хара, за да си върнат Арингтън.
— Възможно е.
— Що за човек е О’Хара?
— Беше свястно ченге, много амбициозен, обича вниманието на медиите. Ядоса се, когато повишиха някои от нашите в лейтенанти, а него го забравиха. Мисля, че тогава избяга в „Центурион“. Беше преди пет-шест години. Ако беше останал в управлението, щеше да се изкачи много високо.
— Може ли човек като него да санкционира отвличане?
Рик поклати глава.
— Предполагам не, но само предполагам. Не го познавам чак толкова добре. Той постъпи след мен.
— Напоследък сме в застой, не мислиш ли?
— Ами… не знам. Копаем наоколо, нещо може да изскочи. Колдър е човекът, който може да ни отвори вратата. Ти го познаваш най-добре. Какво е необходимо, за да застане на наша страна?
— Безпокоя се, че това може да бъде само смъртта на Арингтън. Господи, мисля, че това би го накарало. Секретарката му веднъж ми обясни психиката на кинозвездите — те мислят само за кариерата си, нищо друго не обичат толкова силно.
— Значи не вярваш, че той обича жена си?
— Според теорията на Бети той я обича, но тя не е толкова важна за него, колкото необходимостта да остане звезда. Разбира се, това си е само нейна теория.
— От друга страна — напомни Рик, — тя познава Ванс Колдър по-добре от мен и теб взети заедно.
— Да. Можем само да се надяваме, че бърка — отговори Стоун. — Ей, я чакай… как се разбирате с Барбара?
Рик се поусмихна.
— Благодаря, много добре.
— Знаех, че ще я харесаш.
— Ти си бил много тънък психолог. Трябваше да си детектив.
43.
Стоун паркира на тихата Бевърли Хилс и изгаси двигателя. Беше обиколил карето два пъти и не бе забелязал никакви следи от нежелана компания. Извади от джоба си телефона и набра номера.
— Ало? — обади се тя.
— Здрасти, Стоун е — и той напрегнато зачака реакцията.
— Здрасти, страннико — каза тя и в гласа й прозвуча радостна изненада. — Започнах да си мисля, че никога вече няма да те чуя.