Какво ли искаше да каже с това? Фразата беше малко двусмислена.
— Е, няма да се откачиш толкова лесно — шеговито отговори той.
— Как са нещата в Ню Йорк?
— Самотен съм.
— И аз. Мисля да се махна за няколко дни, докато Ванс не е започнал нови снимки. Трябва само някой да ме покани някъде.
— Остави тази работа на мен. Сама ли си у вас?
— Да, тъжно, нали?
— Ще бъдеш ли там още малко?
— Нямам какво друго да правя. Ванс не се е вясвал от дни, по цял ден си плета пръстите.
— Един мой приятел ще ти се обади с подарък от мен.
— Кой е приятелят?
— Бивш полицай.
— А какъв е подаръкът?
— Почакай и ще видиш.
— Ще чакам.
— Скоро пак ще се чуем — обеща Стоун и затвори. Слезе от колата, отиде пред вратата и позвъни.
— Идвам! — извика тя с приглушен глас. Разнесоха се стъпки и тя отвори.
— Добър вечер, мис Саутард — каза Стоун.
Устата й се отвори и за миг му се стори, че не се радва да го види пак.
— Мога ли да вляза?
— Разбира се. — Тя отстъпи встрани и го пусна. — Защо се върна в Ел Ей толкова бързо?
— Направи ми джин с тоник и ще ти разкажа всичко.
Тя махна в посока на дивана.
— Сядай.
Отиде в кухнята, върна се след малко с две чаши и седна до него.
— Защо ми се струва, че не се радваш да ме видиш? — погледна я той.
— Изненада ме — не отрече тя.
— Разбирам, че изненадата не е чак толкова приятна.
— Бих искала да мога да те разубедя. Тук си, за да причиниш още неприятности на Ванс, така ли?
— Никога не съм си тръгвал.
Тя го погледна смаяна.
— Не знаеш ли колко е опасно?
— И не бих могъл да му причиня повече неприятности от онези, в които сам се е забъркал.
— Беше много опасно, Стоун.
— Не знам защо говориш в минало време, но мога да те уверя, че беше по-опасно, отколкото можеш да си представиш. Двама главорези на Иполито ме хвърлиха в океана, окован към котва. — Очите й се разшириха. Той вдигна успокоително ръка. — Няма страшно, оживях.
Тя отпи на една глътка половината джин тоник и остави чашата.
— О, боже, вината е моя!
— Защо?
— Аз казах на Ванс, че си още тук, а той сигурно го е споменал пред Иполито.
— Доста точно предположение, трябва да призная.
— И какво ще направиш по въпроса? — тревожно го запита тя.
— Е, поне за главорезите няма нужда да се безпокоя — тази сутрин един траулер ги е извлякъл в онова състояние, в което им се искаше да свърша аз.
Тя поклати глава.
— Страхотно. В какво съм се забъркала?!
— Отвличане, убийство и може би още няколко големи престъпления.
— Нали не мислиш, че имам нещо общо с онова, което са искали да ти сторят?
— Не съзнателно.
— Слава богу, благодаря и на това. Стоун, моля те, кажи ми какво става.
— Не знам защо ми се струва, че по-скоро ти си онази, които би трябвало да разказва.
— Вече ти обясних ситуацията.
— Налага се да помогнеш на Ванс.
— Това е вярно.
— Добре, точно в момента Ванс е на път да причини убийството на жена си и да се унищожи сам. Ще му помогнеш ли да го постигне?
— Не знам чак толкова много — каза тя и довърши на втора глътка чашата си.
— Знаеш повече от мен — настоя Стоун. — Ако ми разкажеш онова, което ти е известно, то може да се окаже достатъчно, за да помогнем на Ванс да се измъкне от кашата. — Погледна я, тя гледаше с невиждащ поглед някъде в пространството. — Започни от началото.
— Винаги съм правила каквото каже Ванс. Откъде да знам, че онова, което искаш от мен, е правилното?
— Ще трябва да ми повярваш.
— Не съм сигурна.
— Алтернативата е да отида в полицията и ФБР и можеш да си сигурна, че фабриката за слухове ще надуши.
— Няма да постъпиш така.
— Няма ли? Ако не ми помогнеш, не виждам какво друго ми остава. Носът ми е опрял в гола стена и аз просто нямам къде да отида. Но ако не направя нищо, Ванс ще постигне убийството на Арингтън, което аз не мога да му разреша. Надявам се, сега разбираш моето положение.
— Ако ти разкажа каквото знам, обещаваш ли да не ходиш в полицията, ФБР или пресата?