— Не, не обещавам нищо. Ще направя онова, което е най-добро за Арингтън. Налага се да приемеш, че то ще се окаже добро и за Ванс.
— Но ако има някакъв начин да й помогнеш, без това да става публично достояние, ще го направиш ли?
— Да, но аз ще преценя как да действам.
— Трябва да знаеш, че Ванс е много смел човек. Казвам ти го, защото не го познаваш достатъчно добре, за да си наясно.
— Той може да е смел човек — каза Стоун, — но едновременно с това е и много глупав човек.
— Всичко онова, което веднъж ти разказах за кинозвездите и какво ги мотивира, е истина, разбира се, но не и за Ванс.
— Така ли било? Той не е ли заплаха за живота на Арингтън заради желанието да опази кариерата си?
— Най-искрено вярвам, че не е така.
— В такъв случай какво се опитва да постигне?
— Мисля, че се опитва да ги победи в собствената им игра.
— О, господи — прошепна Стоун, — само не това.
Тя кимна.
— Решил е, че конфликтът е между него и тях и наистина не иска външна помощ.
— Тогава защо изобщо ме повика?
— Подаде се на паниката за един кратък момент. Но когато ти пристигна, отново се беше овладял.
— И какво точно смята да направи?
— Като начало да спаси Арингтън, Лу Регенстайн и „Центурион Студиос“.
— Нещо друго?
— Мисля, че страшно иска да убие Онофрио Иполито.
— Е, ставаме двама — измърмори Стоун.
— Ти си прекалено умен, за да постъпиш така, Стоун, но Ванс не е. Ванс би го убил на секундата, ако можеше да измисли как това няма да застраши живота на Арингтън.
— Горе-долу и мен само това ме спира — каза Стоун.
— Надявам се да можеш да помогнеш на Ванс. Той е прекрасен човек и не бих искала да стане жертва на собствения си гняв.
— Бети, ако ще му помагам, трябва преди това ти да ми помогнеш.
Дълга пауза.
— Добре — каза тя накрая.
— Започни от началото — поиска Стоун.
И тя го направи.
44.
Бети заговори бавно и неохотно:
— Предполагам, че всичко започна преди около две седмици, може би малко повече. Ванс дойде на работа и беше неспокоен. Ванс никога не е неспокоен. Той се държи с абсолютна невъзмутимост — мисля това е нещото, което го прави толкова неотразим на екрана. Единственият друг актьор, когото съм виждала да е толкова спокоен, е Алан Лад… — Стоун не я прекъсваше. — Но онзи ден беше неспокоен — тревожен, ядосан, вбесен в такава степен, че едва не трепереше. Не го попитах какво има, знаех, че той никога не би ми казал. Вместо това чаках и го наблюдавах, за да разбера сама. Няколко пъти се обади по телефона, при това сам набра номерата, вместо, както обикновено, да ми поръча на мен. Някои от разговорите бяха вътрешни — с хора от студиото — знам, защото външните и вътрешните линии са отделни. След това направи нещо странно: накара ме да извадя акциите му в „Центурион“ от големия сейф… В офиса имаме два сейфа: малък, който е за повечето важни документи и за дискетите, и голям — той е на половината от височината ми. Ванс държи там парите в наличност, заедно с няколко златни кюлчета и ценни книжа. Мисля, че във Ванс се крие дълбоко един неуверен човек, който е винаги готов да избяга. Той, струва ми се, живее с фантазията, че някой ден може да си събере багажа в куфарче, да се качи на самолета и да изчезне. Не знам дали не е свързано с нещо в миналото му… Както и да е, нареди ми да извадя акциите му в „Центурион“. Ванс притежава около двайсет процента от студиото, а Лу Регенстайн държи около трийсет, така че те, двамата, имат в голяма степен контрол над бизнеса.
— А какъв е делът на Дейвид Стърмак и Иполито? — попита Стоун. Досега не я беше прекъсвал.
— По единайсет процента всеки.
— Недостатъчно за контрол, нали така?
— Не съм много сигурна. Струва ми се, че някой отдавна купува тайно акции. Не може да се каже, че с тях може да се спечели много, така че според мен известен брой от по-дребните акционери продават.
— Защо мислиш така?
— Мисля, че по тази причина Ванс искаше да види със собствените си очи своите акции. Той е такъв: обича да докосне и да усети нещата, които притежава. Не знам дали иначе може да ги възприема като реално съществуващи. Имах чувството, че смята да ги продаде.
— Защо би искал да направи това?
— Той не би искал. Никога!