— Правилно предположение.
— Така че накрая отидох при Ванс и му заявих, че според мен нещо не е наред и че искам да помогна. Той се пречупи… разплака се… Не бях допускала, че е възможно да стигне дотам. Каза ми, че Арингтън е в опасност и че трябва да бъда много внимателна, да не казвам и да не правя нищо, което може да влоши нещата. Заяви, че той щял да се справи с проблема. Всъщност използва думата „преговаря“ и остави в мен впечатлението, че е отвлечена заради откуп. Хрумна ми, че цената на освобождаването й може да е определена в акции на „Центурион“, но нещо не ми се видя правдоподобно.
— Точно така, при отвличане не се постъпва така. Ако Иполито и Стърмак държат в ръцете си Арингтън, те явно искат много от Ванс, може би много повече от акциите му.
— Сигурно е така — оживи се Бети. — Аз мисля, че ако безопасността на Арингтън зависи от раздялата му с акциите, той щеше да го направи веднага и щеше да опита да си ги върне по-късно.
— Именно. Сега да видим какво друго притежава Ванс, което Иполито и Стърмак биха могли да искат?
— Не знам — призна тя. — Не мога да си представя такова нещо.
Стоун се замисли и попита:
— Има ли Ванс договор с „Центурион“… говоря за дългосрочен договор?
— Не в онзи смисъл, в който старите киностудии можеха да разполагат изключително с даден киноактьор. Ванс работи за „Центурион“ като независим продуцент: той носи на студиото проекти — филми, в които не е задължително той да участва в главната роля — а те, от своя страна, имат правото на първи отказ. Ако не купят проекта, тогава той може да го занесе на друго място, както се е случвало да прави.
— Може би това не е достатъчно за Иполито и Стърмак.
— Кое?
— Може би те искат повече от студиото — например самия Ванс!
— Те никога няма да притежават Ванс — той е прекалено голям за това.
— Може би. Кажи ми, знаеш ли къде държи Иполито яхтата си?
— Доколкото знам, той има няколко яхти.
— Говоря за голямата — „Контеса“.
— О, да, качвала съм се на нея. И то миналата седмица, представи си.
— На партито, когато е бил поканени Ванс, но не е отишъл?
— Да.
— И аз бях поканен, но и аз не стигнах дотам.
— Тогава ли се опитаха да те?…
— Да, но да се върнем на яхтата: къде я държи?
— Има място на Марина Дел Рей, но мисля, че прекарва повечето време на котва край Каталина. Там беше и на партито.
— Кои присъстваха?
— Голяма част от същите хора, които бяха и у Ванс. И доста други също.
— Колко на брой?
— Ами… към стотина, мисля. Яхтата е голяма.
— Дали не държат Арингтън на борда й?
— Не ми се вярва да държи Арингтън, заключена на борда на яхта, на която кани сто души. Ти би ли го направил?
— Не… мисля, че не.
— Защо тогава те интересува толкова яхтата?
— Няма значение — махна с ръка Стоун.
45.
Стоун се върна в хотела си чак на следващата сутрин, защото помирението с Бети го задържа при нея през цялата нощ. Когато се прибра, сигналът на телефона му за приети съобщения светеше и той поиска гласовата си поща.
— Стоун, Хенк Кейбъл се обажда. Позвъни ми, ако искаш.
Стоун веднага отговори на обаждането.
— Съжалявам, че ме нямаше, когато си ме търсил. Кажи какво има?
— Ами подслушваме вече „Бероун Файненшъл“ и се оказа, че имало защо.
— Какво разбрахте?
— Голяма част от разговорите се водят с код, което, разбира се, ни направи още по-подозрителни. Нашите специалисти казват, че повечето разговори се отнасят до доставки на — може би, нищо не мога да твърдя — наркотици.
— Не ти трябват четиридесет телефонни линии, за да организираш доставка на наркотици — усъмни се Стоун.
— Има смисъл в това, което казваш.
— Според мен става дума за пари.
— Да, има някакви телеграфни преводи, но не в такава степен, че да бъдат подозрителни.
— Значи не ги прехвърлят по телеграфен път. Може би просто пренасят пари в наличност.
— Когато транспортират кеш, пералните изнасят парите. Нашите хора обаче смятат, че в случая става дума по-скоро за внос. Защо някой ще внася пари в Щатите?
— За да си купи разни неща — предположи Стоун.
— Естествено, но какво може да се направи със „сурови“, неизпрани пари?