— Какво искаш да знаеш?
— Да започнем с адреса му и телефонните номера, които са ти известни. — Тя му продиктува информацията. — Има ли втора къща? — Тя му даде адрес в Малибу, който му прозвуча като съседен на леко обгорялата къща на Иполито. — Що за човек е?
— Винаги се е държал с мен много сърдечно. Той е един от хората, които, докато разговаряш с тях, могат да те накарат да си мислиш, че си единственият в стаята. Обича красивите жени и по някои подмятания на Ванс допускам, че си има нещо тайно. Жена му живее в страх от него, така че едва ли би възразила, дори да знаеше със сигурност.
— Някакви имена?
— Имаше в последния филм на Ванс една актриса, Вероника Харт, която силно го бе заинтригувала. Искаш ли и нейния адрес?
— Давай. — Той си го записа, заедно с телефонния й номер. — Известна ли е?
— Боричка се, но доста успешно. Виждам в нея себе си отпреди няколко години.
— Някаква идея къде прекарва времето си Стърмак, когато не съзаклятничи с Иполито или когато не чука?
Тя се засмя.
— Двамата с Ванс понякога играят голф в кънтри клуба на Бел Еър. Известно ми е, че често обядва там.
— Някакви частни номера на Иполито?
— Я да видим… — чу се разлистване и след малко тя му даде домашния, служебния, този в колата и дори телефона в „Контеса“.
— Това засега ми стига — въздъхна той. — Благодаря.
— Вечеря довечера?
— Имаш ли нещо против да е в апартамента ми в „Бел Еър“?
— Нямам против да правя каквото и да е било в твоя апартамент.
— Седем?
— Нека е осем.
— Става. — Той затвори и тръгна към адреса на Стърмак. Не беше му отделил достатъчно време досега, но беше дошъл моментът да поправи този пропуск.
47.
Дейвид Стърмак живееше в просторна къща, джорджиански стил, на пет минути път от къщата на Ванс в Бел Еър. Имението, изглежда, имаше поне четиридесет декара площ и Стоун нямаше никакво съмнение, че цената му е безумна. До момента му бе направило впечатление на колко малко земя са построени дори най-богатите къщи в Ел Ей, по-специално в Бевърли Хилс и най-вече в съвсем шикозния Бел Еър. Рота мъже работеха на предната морава, въоръжени със самоходни косачки, ножици за подкастряне, гребла и мотики. Един от тях използваше нещо подобно на мутирала прахосмукачка. Боже опази, някое непокорно стръкче трева да помрачеше картината на перфектно окосената зеленина!
Ролсът беше паркиран пред парадния вход и точно когато Стоун минаваше покрай къщата, Стърмак излезе, качи се в колата и пое по алеята към портала. Стоун направи обратен завой и го последва от близка дистанция, чудейки се как най-добре да раздруса идиличния живот на Стърмак. Вече беше опънал нервите на Иполито и му се струваше несправедливо Стърмак да си стои спокойно настрана. Сети се нещо. Извади телефона и набра номер в Ню Йорк.
— Лейтенант Бакети.
— Дино, Стоун е.
— Как си, Стоун? Започнах да се чудя дали не си се изгубил.
— Не още, но някои хора работят по този въпрос. Ще ми направиш ли услуга?
— Разбира се.
Стоун даде на Дино номера на телефона в колата На Стърмак.
— Обади се на този номер. Ще вдигне мъж. Кажи му: „Стоун Барингтън има послание за теб от другия свят. Поръча да предам, че още не е свършил с теб и Иполито!“.
— Записах номера — каза Дино, — сега кажи ми какво, по дяволите, би следвало да означава всичко това!
— Просто го направи, Дино, важно е.
— Искаш ли да му кажа и кой съм?
— За бога, Дино, не! Произнеси само думите, прекъсни и ми се обади на клетъчния.
— Хубаво — късо каза Дино и затвори.
Стърмак зави наляво към Сънсет и Стоун продължи да го следва. Може би минута по-късно Стоун го видя да вдига слушалката на вградения телефон. Изведнъж стоповете на ролса светнаха и Стърмак отби. Когато мина покрай него, Стоун видя, че Стърмак крещи нещо в телефона. Той зави надясно, направи обратен завой, изчака ролсът да излезе на Сънсет и отново се залепи на стотина метра зад него. Клетъчният му телефон звънна.
— Да?
— Дино е. Направих го.
— И какво ти каза той?
— Първо смаяно замълча, после започна да ме обижда и ме заплаши, че щял да ме кастрира. Не знам защо, аз даже не го познавам. Кой е той?
— Един приятел с инициали Д. С. Говорихме за него преди.