Това би могло да бъде онзи стар, но ефикасен номер.
Докато гледаме как ръката му бавно потъва в джоба и още по-бавно излиза, другият можеше да прави каквото си пожелае. Включително да сглоби току-що купен „Хеклер и Кох“ от фабрично запечатаната кутия с части.
Но ако смятаха, че им трябва оръжие, щяха да слязат от буса с насочени пистолети.
— Ясно — отвърнах.
Мъжът измести поглед към Кейси Найс.
— Госпожице?
— Да видим — каза тя.
Той бръкна в джоба си бавно, както беше заявил, и измъкна кожен калъф за документи. Черен, стар и доста протъркан. Отвори го с палец и показалец. Две найлонови джобчета, едно срещу друго, леко пожълтели. В първото имаше снимка на значка на лондонската полиция. Оригиналът сигурно бе лъскав и много внушителен, но на хартия не изглеждаше нищо особено. Второто джобче съдържаше служебна карта.
Калъфът спря на трийсетина сантиметра от лицата ни.
Палецът покриваше снимката.
— Снимката не се вижда от пръста ви — отбелязах аз.
— Извинявам се — рече мъжът.
Палецът се отмести.
На снимката беше той.
Над главата му пишеше лондонска ПОЛИЦИЯ. С достатъчно големи букви.
— Трябва да ви зададем няколко въпроса.
— Какви? — попитах.
— Качете се в колата.
— А вие къде ще седнете?
Полицаят забави отговора си само секунда.
— Моля, качете се отзад.
— Мразя да съм на тъмно — казах.
— Откъм кабината има решетка и е достатъчно светло.
— Добре.
Това го изненада малко. Отново пропусна един такт. После кимна и направи крачка напред. Партньорът му също. Ние пък отстъпихме крачка назад, слязохме от тротоара и любезно зачакахме.
Мъжът, който беше заобиколил предницата, застана пред дясната странична врата. Натисна дръжката и дръпна. Упражнението беше повторено и с лявата врата. Двете врати зейнаха под ъгъл от деветдесет градуса и останаха така. Товарният отсек беше абсолютно празен, абсолютно безличен и чист като външните части. Боядисан в черно метал, пастиран и излъскан до блясък. Страничните панели бяха подсилени с допълнителни железни греди, а подът беше оребрен. Обещаната решетка се издигаше от пода до тавана.
От вътрешната страна на вратите нямаше дръжки.
Мъжът обърна гръб на лявата врата и се оказа лице в лице с мен. Аз прехвърлих тежестта си на единия крак, извъртях се и забих лакът в основата на носа му. Смазващ удар, като с бухалка. Коленете му се подгънаха, главата му отскочи назад и издрънча при сблъсъка си с вратата. Не видях какво се случи с него след това, тъй като вече се завъртах в обратната посока. Отместих Кейси Найс от пътя си и същият ми лакът се стрелна към другия мъж. Беше едър и здрав, но не го биваше в ръкопашния бой. Може би се беше отпуснал, разчитайки само на външен вид и репутация. Сигурно не беше влизал в схватка от години. За да се справи с връхлитащия ми лакът, трябваше да се, наведе към мен и да поеме удара с месестата горна част на ръката си. Това винаги е болезнено, а понякога и сковаващо, но е единственият начин да останеш на крака. Но моят човек направи обратното. Абсолютно погрешен избор. Изпъна гръб и отстъпи крачка назад с високо вдигната брадичка, надявайки се да избегне удара. Това нямаше как да стане. Лакътят го улучи право в гърлото, абсолютно хоризонтално. Като железен прът, летящ с петдесет километра в час. Скоростта има значение. А човешкото гърло е пълно с всякакъв вид уязвими хрущяли и костици. Усетих как лакътят ми смаза много от тях. В следващия миг се завъртях към другия, но той нямаше въпроси към мен. Седеше на земята, подпрян на отворената врата, а кръвта шуртеше от счупения му нос. Беше излязъл от строя. Забравих за него и отново насочих вниманието си към мъжа, когото бях фраснал в гърлото. Той лежеше по гръб в канавката, хванал гърлото си с две ръце. Увредената му трахея издаваше странни подсвиркващи звуци.
Клекнах до него и го опипах. Нямаше нито пистолет, нито нож. Върнах си при мъжа, който си седеше на задника. Същата работа. Явно бяха преценили, че няма да имат нужда от оръжия. Не и посред бял ден. Не и в Лондон.
Кейси Найс бавно изплува в полезрението ми. Беше бледа като платно.
— Какво правиш, по дяволите? — попита тя.
— После ще говорим — отсякох аз. — Тук сме на обществено място. Първо трябва да ги вкараме в буса.
Мъжът в канавката едва дишаше. Сграбчих с две ръце предницата на шлифера му, вдигнах го във въздуха и рязко го завъртях. Главата и раменете му влязоха в товарния отсек, а след тях и останалата част от тялото му. Повторих упражнението и с другия, но него го хванах за яката и колана отзад. Кървеше силно, а аз не исках да се изцапам. Затръшнах вратите след тях и проверих дали са се заключили.