— Не си роден в Америка.
— Технически е така — кимнах. — Но от юридическа и конституционна гледна точка децата на военнослужещите се смятат за родени в Америка.
— На военнослужещите?
— Сигурен съм, че още ни помните — рекох. — Нали дойдохме да ви сритаме задниците в Косово.
Шефът замълча за момент, после подхвърли:
— А сега си бодигард?
— Най-добре е да го повярваш — казах.
Върна ми паспорта. Изобщо не поиска паспорта на Кейси Найс. Един му беше достатъчен.
— Елате да поговорим в офиса — рече той.
Офисът се оказа полуавтономно пространство с размери пет на пет, заемащо господстващо положение над останалите. Със сигурност беше изграден преди десетилетия, когато поточните линии все още са били на мода. Стените бяха тухлени, покрити с гладка замазка и боядисани с обичайната блажна боя, граховозелена. Имаше прозорец с метална рамка, бюро под него, както и три кресла. Никакви шкафчета за оръжие, никакви кантонерки. Просто работно място, както се полагаше на шефа на автокъща, задръстена с десетгодишни коли.
— Моля, седнете — покани ни мъжът, изчака мълчаливия ни отказ и седна, за да ни даде пример.
Седнахме и ние.
— Какво по-точно ви интересува? — попита той.
— А вие какво ще ни предложите?
— Пистолет?
— Два. Искаме да сме въоръжени и двамата. Повечето хора не очакват това.
— Предпочитания?
— Всичко, което работи. И за което имате патрони.
— Разполагаме предимно с деветмилиметрови. В Европа те се намират най-лесно.
— Устройва ме.
— Харесваш ли глока?
— Това ли предлагате?
— Най-често срещаната стока. Глок седемнайсет, чисто нов. Два броя, напълно идентични.
— И по сто патрона за всеки.
Той замълча за момент, после кимна.
— Добре. Ще донеса цените.
След тези думи стана и напусна стаята. Вратата се затвори зад гърба му. А ключалката изщрака.
32
За миг приех заключването като нещо нормално. Като част от глупавото презастраховане и смешните предпазни мерки, започнати още от онзи гном в заложната къща. Тъпото спускане на ролетката можеше да се възприеме от някои клиенти като необходимо благоразумие, като вълнуващ намек, че има още ключалки, катинари и резета, защото този склад е претъпкан с чисто нови оръжия, блестящи от фабричната смазка.
В следващия миг прогоних тази хипотеза, защото заключването ни ми се стори най-малкото прибързано. Засега все още бяхме равноправни участници в преговори, при които и двете страни трябва да се държат учтиво — разбира се, с неизбежната доза предпазливост и скептицизъм като при покупката на употребяван автомобил.
Никой не заключва клиентите си. Не и на толкова ранен етап.
На третата секунда дойде прозрението. Нещо не беше наред. По лицето, шията и гърдите ми пробягаха познатите студени тръпки. Погледът към Кейси Найс ме разтревожи още повече. В следващия момент започнах да правя мислен списък на препятствията, които предстоеше да преодолеем. Машинално, на автопилот. Стени, врата, прозорец, четирима мъже отвън. На четвъртата секунда се появиха въпросите кой и защо, които допълнително влошиха картината.
Защото за сърбите ние бяхме клиенти, нищо повече. Е, за миг можеха да се усъмнят в нас и да решат, че сме тук на разменни начала — агенти на американското ФБР на нощна хайка из Лондон, след което лондонските ченгета ще правят същото в Ню Йорк, Ел Ей или Чикаго. Не че това беше възможно. Но и те едва ли си го мислеха. Следователно ние бяхме клиенти, също като наркомана, който се обръща към някой от техните дилъри. Или като сводника, който се пазари за някоя тяхна проститутка. На клиентите се предлага обслужване, а не заключване. Иначе бизнесът скоро ще се срине.
И тъй, защо? Възможностите бяха само две, първата от които отхвърлих на петата секунда. Може би ромфордските момчета се бяха стреснали дотолкова, че да обявят обща тревога. Разпространили са снимките ни с цена върху тях, плюс съответните описания. Може би на бюрото на Чарли Уайт имаше червен телефон като в Овалния кабинет, предназначен за помирителни разговори с другите босове. А може би в нашия случай беше готов да приеме помощ от всеки, който я продава.
Шестата секунда отиде за другата възможност. За нея беше споменал О’Дей по време на онова заседание, с което ни провали вечерята извън базата. Една сръбска групировка в Западен Лондон и някаква старомодна английска банда в източните квартали. Според МИ5 Карел Либор е бил трън в задниците и на двете.