Виждах в съзнанието си как бентлито на Малкия Джоуи си пробива път в трафика, но бях сигурен, че разполагаме с достатъчно време. А и нямаше смисъл да се бърза. Винаги е по-добре, когато те идват при теб. Защото се ангажират. Защото разкриват намеренията си, а това означава, че разкриват и слабостите си.
Останахме неподвижни цяла минута, което в случая беше много време. Образувахме мълчалив и непроменим триъгълник. Напрегнати, леко поклащащи се от крак на крак, техните очи заковани в мен, моите — някъде между двамата. Разчитах само на периферното си зрение, тъй като бях зает да опознавам територията, да изчислявам ъглите и да чертая евентуалните маршрути. Шкодата, с която бяхме пристигнали, се намираше вляво от мен. До нея имаше някаква кола на крик, изключително мръсна отдолу. А в ъгъла, след една празна клетка, се виждаше прашен седан с изпуснати гуми и липсваща предна броня. Стената беше покрита с големи рафтове, върху които имаше мазни кашони с употребявани части, стари и нови гуми, машина за баланс на предници, фунии за автомобилно масло, варели със стари парцали и накрая една тъжна купчина ръждиви гърнета, чакащи да бъдат изхвърлени.
Положението зад гърба ми беше горе-долу същото, но там беше и офисът, от който долетя неочаквано скимтене. Не успях да определя дали го издава мъж или жена, но не се обърнах.
Четвъртият се раздвижи. Френският ключ в ръката му беше кукла — петдесетина сантиметра плътна стомана с петсантиметрови челюсти. Предназначен за работа върху по-големи и по-яки компоненти. Например носещи пружини, каквото и да означава това. Не знаех кой знае колко за автомобилите. Някои думи бях чувал, но без да разбирам значението им. Мъжът държеше френския ключ като чук. В един момент го вдигна над главата си и направи крачка напред. Това беше миг на разсейване, от който можеше да се възползва другият, за да връхлети върху мен, но той не го направи. Може би не бяха тренирали екипна работа. Предпочитаха да я вършат всеки за себе си — нещо, което ме устройваше. Двама срещу един не е проблем, но никой не обича да прави повече усилия от необходимото.
Четвъртият пристъпи напред. Френският ключ продължаваше да е вдигнат над главата му като чук. На свой ред и аз пристъпих напред. Защото подсъзнанието ми настояваше да знам какво има зад мен. Което би трябвало да е току-що напуснатото от тялото ми празно пространство. И защото крачка напред винаги е по-добра от крачка назад. Тя разстройва противника, макар и малко. Той имаше френски ключ, който държеше като чук над главата си. Освен това напредваше. Защо аз не отстъпвах, по дяволите?
Ела още малко по-близо и ще разбереш, приятелче, рекох си аз.
Той продължаваше да напредва. В очите му открих лека нерешителност. Съвсем лека. Партньорът му също се раздвижи, макар и само с крачка. Време за шоу. Наблюдавах мъжа с френския ключ. Най-вече бедрата и кръста му в очакване на първия сигнал за предстоящите действия. И видях каквото ми трябва. Краката му леко се свиха, лакътят му се вдигна още сантиметър-два. Намеренията му бяха ясни като бял ден — готвеше се да връхлети върху мен с вдигнат високо над главата ключ и да го стовари рязко надолу като томахавка върху темето ми. Точността не беше кой знае какъв проблем, тъй като продължаваше да има мишена с широчина близо метър — лявото ми рамо, главата ми, дясното рамо. Разбира се, на този етап и една счупена ключица го устройваше.
Атакувах пръв. Направих голяма крачка напред и малко встрани — като боксьор, който се готви да довърши безпомощния си опонент. Самоувереността му се стопи за част от секундата. Това пролича от начина, по който реагира. Замахът му беше офанзивен, но изпълнен с дефанзивна паника. С леко превит гръб и още по-високо вдигнат лакът, изпълнен от желанието да нанесе още по-съкрушителен удар. Именно това се оказа слабостта му. Тежките и тъпи инструменти се нуждаят от широк замах, което обаче е едно изцяло пропиляно движение. В критичния момент оръжието му се насочи в грешна посока.