Опрях лявата си длан във вътрешната част на лакътя му и рязко натиснах, използвайки собствената му инерция, за да усиля замаха. Ръката му се вдигна вертикално нагоре, тежкият ключ се люшна назад, сякаш за да го удари по задника. Но миг преди да се случи това, дясната ми ръка се стрелна зад гърба му, сграбчи ключа и го изтръгна от хватката му с рязко завъртане. Това не беше пропиляно движение. Отнемането на ключа се сля със собствения ми светкавичен замах. Фраснах го странично в челюстта, точно под скулата, с което сигурно изкъртих горните му кътници, ако имаше такива. Ударът беше толкова силен, че мозъкът му положително стана на желе в черепната кухина. Той падна странично като отсечено дърво. Върху дясното си рамо. Чух как въздухът напуска гърдите му със свистене само миг преди дясното му слепоочие да се удари в пода. По това време аз вече преценявах действията на партньора му. Бях почти сигурен, че няма да предприеме единствения ход, който можеше да го спаси. И той наистина не го предприе.
Вместо да хвърли щангата по мен, панически се вкопчи в нея точно като приятеля си, а след това отстъпи крачка назад и замахна.
Тук мачът свърши. Един срещу един, той срещу мен. Наместих френския ключ в дланта си, после го насочих хоризонтално в гърдите му като сабя. С него ръката ми стана повече от метър и половина. Дори да изровите най-големия дългуч сред бабуините или орангутаните в джунглата, ръцете му със сигурност щяха да са по-къси от моята.
— Къде са Кот и Карсън? — попитах го аз.
Мъжът не отговори.
— Двамата, които се крият при „Момчетата от Ромфорд“ — опитах се да му помогна аз. — Къде са?
Той продължи да мълчи.
Блъснах го в гърдите с ръба на френския ключ. С едно-единствено светкавично движение. Разтворените челюсти явно бяха остри, защото той хлъцна и отстъпи крачка назад. Аз пък направих една напред и повторих:
— Къде са?
Беше ясно, че той няма представа за какво говоря. Очите му бяха съвършено празни. Без опит да скрият каквото и да било. Вероятно сътрудничеството между двете организации бе доста ограничено, а важната информация — разделена на отделни части.
— Къде са пистолетите? — смених темата аз.
Той не отговори. Но този път очите му показаха, че крие нещо. В комбинация с решителност. Знаеше, но нямаше да ми каже.
Зад гърба ми отново прозвуча скимтене, последвано от напрегнатия глас на Кейси Найс:
— Ричър, побързай!
Подчиних се. Но преди това замахнах още веднъж към човека пред мен, а той вдигна щангата да отклони удара. Екна силен звън. Посегнах отново, но той пак блокира удара, насочил цялото си внимание върху взаимните ни движения, главно от кръста нагоре. Точно това ми трябваше. То означаваше възможност за крачка напред от моя страна, комбинирана със силен ритник в слабините, този път нанесен, без да преодолява никакви препятствия.
Беше хубав ритник. Маса плюс скорост. Като при бейзбола. Като при всичко останало. Противникът ми изпусна щангата, сгъна се на две, падна на колене и започна да повръща. С увиснала глава, на крачка от мен. Това ми даде предостатъчно време, за да си избера мястото. Ключът се стовари странично върху слепоочието му. Ударът беше сериозен, но не смъртоносен. Нещо като онези, които тенисистите използват за загрявка. Мъжът се люшна встрани и остана да лежи на пода.
Обърнах се и забързах към офиса, за да видя как се е справила Кейси Найс.
34
Първият лежеше почти по гръб с трийсетсантиметров къс стъкло в окото. Мъртъв отвсякъде. Личеше му по отпуснатите форми на тялото. Това не може да се сбърка. Животът го беше напуснал съвсем наскоро. Нямаше много кръв. Само една тясна вече засъхнала вадичка, която се проточваше по бузата му като тлъст червен червей. Плюс известно количество гъста и прозрачна течност, явно изтекла от очната му ябълка.
Скимтеше вторият. Онзи, когото бях халосал със стола. Лежеше на пода пред вратата. Косата му беше подгизнала от кръв, а под главата му се беше образувала доста голяма локва. Очите му бяха затворени. Едва ли щеше да стане, за да ни създава проблеми. Не и скоро.
Кейси Найс се беше облегнала на бюрото. Изражението й издаваше нещо средно между вълнение и решителност. Изпълнявала ли е други мисии в чужбина?, бях попитал Шумейкър. И изобщо някакви мисии?
Е, сега вече отговорът беше „да“.
— Добре ли си? — попитах.
Кейси Найс кимна.
— Свършила си добра работа.
Тя не каза нищо.
— Трябва да претърсим това място — добавих.
— По-скоро трябва да повикаме линейка — поклати глава тя.